Ген

Хлапето, Джейми, стене в прахта, така че Били тръгва към Маймуняка. Замахва силно с дъската, с колелцата напред, и прасва малкия космат шибаняк зад ухото, с идеята че това ще му е за урок. Краката на Маймуняка се подгъват и той се свлича на земята като парцалена кукла, при което Били го сритва здраво под брадичката, толкова силно, че на онзи чак задникът му се отлепя от земята. Само че Били не иска да си изцапа новите маратонки с кръвта на Маймуняка, така че замахва отново със скейта, цели се право в лицето му — може да му счупи носа и челюстта, та да стане още по-грозен.

Но Маймуняка отскача встрани, дъската се удря в преградата и Маймуняка впива зъбите си в китката на Били, забива ги надълбоко, шибанякът му грозен! Били пищи и изпуска скейта, но Маймуняка все така е впил зъби в ръката му. Били усеща как ръката му изтръпва, тече му много кръв, стича се по брадичката на Маймуняка, а онзи ръмжи като бясно куче, чак очите му ще изскочат. А и косата му е настръхнала сякаш, изправила се е и за миг, в пристъп на луда паника, Били решава, че това космато нещо ще го изяде.

Точно тогава обаче другите скейтъри му се притичват на помощ с размахани дъски и четири скейта се стоварват върху главата на Маймуняка; Били пищи, маймуната ръмжи… минава сякаш цяла вечност, докато Маймуняка пусне ръката му. Животното се хвърля върху Марки Лестър, стоварва се с цялата си тежест върху гърдите му и Гадняра пада; другите ги наобикалят, двамата се боричкат в пръстта, а Били стиска кървящата си ръка.

След няколко секунди, когато болката става поносима, Били вдига поглед и вижда, че маймуната се е покатерила по телената ограда и вече е на четири-пет метра над тях. И ги гледа. А приятелчетата на Били стоят отдолу, крещят и размахват дъските си. Нищо не постигат, разбира се. Били се изправя и казва:

— Приличате на стадо маймуни.

— Искаме да слезе долу!

— Няма да слезе — каза Били. — Не е толкова глупав. Знае, че ще го пребием от бой, ако слезе. Аз поне ще го направя.

— И как да го свалим тогава?

Сега Били наистина е ядосан, много ядосан, толкова, че има нужда да причини болка някому, затова отива при Джейми и започва да го рита, цели се в малките му топки, хлапето се е свило на топка и крещи за помощ, щото нали си е шибано бебе. Един-двама от приятелите на Били се опитват да го спрат:

— Остави го бе, той е малък. — Но Били си мисли: „Мамка му, искам оная маймуна да слезе“. А това трябва да свърши работа, джуджето в пръстта. Ритник… още един… ритай… хлапето пищи за помощ…

Внезапно приятелите му започват да викат:

— Ъх, еба си говната! — Мамка му!

— Отврат!

И хукват нанякъде, а после нещо горещо и меко удря Били по тила, има и някаква странна миризма; не може да бъде, мисли си Били, посяга към врата си и… Господи. Не може да бъде.

— Лайна! Той хвърля лайна!

Маймуняка е горе на оградата със смъкнати гащи и ги замеря с лайна. И всеки път уцелва в десетката. Ужас, приятелите му са целите в лайна, а после поредният миризлив снаряд уцелва Били право в лицето. Устата му е наполовина отворена.

— Аааххх! — Плюе и плюе, бърше си лицето, пак плюе в напразен опит да махне отвратителното нещо от устата си. Маймунско лайно! Отврат! Лайно! Били размахва юмрук. — Ей ти, шибано животно!

И получава ново лайно в челото. Пляяс!

Грабва си скейта и си плюе на петите. Настига приятелите си. И те плюят. Отвратително. Залепнало е по дрехите, по лицата им. Лайна. Всички го гледат и на лицата им е изпитно: „Виж в какво ни забърка“. Моментът е решителен. И Били го знае.

— Онзи е животно — каза Били. — А с животните се постъпва само по един начин. Баща ми има пушка. Знам къде я държи.

— Само приказваш — казва Марки.

— Не ти стиска — казва Хърли.

— Така ли мислиш? Само почакай. Утре Маймуняка няма да дойде на училище. Само почакай.

Били тръгва към къщи, понесъл скейта си, другите се влачат след него. А той си мисли: „Мамка му, ама и аз какво обещах да направя…“

66.

Стан Милграм пътуваше към далечна Калифорния да види леля си. Шофираше едва от час, когато Жерар започна да се оплаква.

— Вони — каза Жерар откъм задната седалка. — Овоня ми душата. — Погледна през прозореца. — Що за отходна дупка е това?

— Кълъмбъс, Охайо — каза Стан.

— Отвратително — изкоментира Жерар.

— Нали знаеш какво казват. Кълъмбъс е Кливланд без блясъка.

Птицата мълчеше.

— Знаеш ли какво е блясък?

— Да. Млъкни и карай.

Май беше ядосан. А не би трябвало, мислеше си Стан, като се имаше предвид какви грижи бяха положени за него през последните няколко дни. Стан беше потърсил в интернет информация за това с какво се хранят африканските сиви папагали и беше купил на Жерар вкусни ябълки и някои специални зеленяци. Нощем беше оставял телевизора в магазинчето пуснат, така че Жерар да гледа на воля. На втория ден Жерар беше спрял да си скубе перата. Дори позволи на Стан да го подържи на рамото си, без да го кълве по ухото.

— Близо ли сме вече? — попита Жерар.

— Не. Тръгнахме едва преди час.

— Колко остава?

— Пътят трае три дни, Жерар.

— Три дни. Което значи двайсет и четири часа по три, което е седемдесет и два часа.