Ген

Стан се намръщи. Не беше чувал за птици, които могат да смятат.

— Къде се научи на това?

— Аз съм човек с много таланти.

— Ти изобщо не си човек — каза Стан и се засмя. — Или беше ще цитат от филм? — Понякога птицата повтаряше филмови реплики, в това Стан можеше да се закълне.

— Дейв — монотонно каза Жерар, — този разговор вече е напълно лишен от смисъл. Довиждане.

— Чакай, чакай, това го знам. От „Междузвездни войни“ е.

— Затегнете си коланите, нощта ще е тежка. — Този път гласът беше женски.

Стан смръщи вежди.

— Някой от филмите за самолети…

— Търсят го тук, търсят го там, франчолята го търсят насам-натам…

— Сетих се, не е от филм, стихотворение е.

— Удави ме, моля ти се, сложи край на мъките ми! — Последното прозвуча британски.

— Предавам се — каза Стан.

— И аз — каза Жерар с изтънчена въздишка. — Още колко остава?

— Три дни — отговори Стан.

Папагалът се загледа през прозореца към града отвън.

— Е, спестена им е благословията на цивилизацията — каза с каубойско провлачване. И започна да издава звуци на банджо.

По-късно същия ден папагалът започна да пее френски песни, или пък бяха арабски, Стан така и не можа да прецеени. Във всеки случай бяха на чужд език. Изглежда, беше ходил на истински концерт на живо или пък беше слушал такъв на запис, защото започна с шума на тълпата и звуците от настройвани инструменти, после виковете и аплодисментите на публиката, когато изпълнителите се появиха на сцената преди да подхване самата песен. В припева като че ли се повтаряше името „Диди“, или нещо такова.

Отначало беше интересно, като да слушаш чуждо радио, но Жерар явно беше склонен да се повтаря. Намираха се на тясно шосе, а колата отпред я шофираше жена. Стан се опита няколко пъти да я задмине, но така и не успя.

След малко Жерар каза:

— Le soleil c’est beau. — А после издаде силен звук като от изстрел.

— Това на френски ли е? — попита Стан.

Още изстрели.

— Le soleil c’est beau. — Тряс! — Le soleil c’est beau. — Тряс! — Le soleil c’est beau — Тряс!

— Жерар…

Птицата каза:

— Les femmes au volant c’est la lachete personifie. — Издаде ръмжащ звук, после: — Pourquoi elle ne depasse pas?… Oh, oui, merde, des travaux.

Колата отпред най-сетне зави в една отбивка, но се позабави на завоя и се наложи Стан да набие леко спирачки, докато я задминаваше.

— Il ne fault jamais freiner… Comme disait le vieux pere Bugatti, les voitures sont faites pour rouler, pas por s’arreter.

Стан въздъхна.

— Не разбирам и една дума, Жерар.

— Merde, les flics arrivent!

Започна да вие като полицейска сирена.

— Престани — каза Стан и включи радиото. Но следобедът вече преваляше. Бяха подминали Маривил и пътуваха към Сейнт Луис. Движението ставаше натоварено.

— Близо ли сме вече? — попита Жерар.

Стан въздъхна за пореден път.

— Не питай.

Пътуването щеше да е дълго.

67.

Лин седеше на ръба на ваната и почистваше с мека кърпа раната зад ухото му.

— Дейв — каза тя. — Какво стана, кажи ми. — Раната беше дълбока, но той не се оплакваше.

— Проследили са ни, мамо! — Джейми беше силно възбуден, чак размахваше ръце. Целият беше в прах, имаше ожулвания и синини по корема и раменете, но иначе не беше пострадал особено. — Нищо не сме направили! Шестокласници! Гадняри!

— Джейми — каза майка му. — Искам Дейв да ми разкаже. Откъде ти е тази рана, Дейв?

— Били го удари със скейта си — каза Джейми. — Нищо не сме направили!

— Нищо не сте направили? — каза тя и вдигна вежда. — Искаш да кажеш, че са ви набили без никаква причина?

— Да, мамо! Заклевам се! Ние просто се прибирахме след училище! Проследили са ни и ни нападнаха!

— Обади се госпожа Лестър — тихо каза Лин. — Синът й се се прибрал, покрит с екскременти.

— Не, с акита — каза Джейми.

— И как ста…

— Дейв ги замеряше! Страхотен беше, казвам ти! Те ме биеха, но той почна да ги замеря с аки и те избягаха! Нито веднъж не пропусна!

Лин продължи да почиства нежно раната.

— Вярно ли е, Дейв?

— Те наранили Джейми. Те го биели и ритали.

— И ти хвърли… акита по тях?

— Те наранили Джейми — повтори той, сякаш това обясняваше всичко.

— Сериозно? — каза Хенри, когато се прибра от работа. — Замерял ги е с изпражнения? Това е класическо поведение при шимпанзетата.

— Може и така да е, но за нас е проблем — каза Лин. — Директорката каза, че пречи на другите деца в час. Бие се на игрището. Хапе. А сега е хвърлял и изпражнения… — Тя поклати глава. — Не знам как да бъда родител на шимпанзе.

— Полушимпанзе.

— Дори и четвъртшимпанзе да е, Хенри. Не знам как да му внуша, че не може да се държи по този начин.

— Но другите деца го тормозят, нали така? — каза Хенри. А и в конкретния случай побойниците са били шестокласници, много по-големи от него и Джейми. Скейтъри, нали? Тези деца непрекъснато ги отстраняват от училище за лошо поведение. А и не разбирам защо изобщо училищното ръководство допуска шестокласници да тормозят второкласници.

— Джейми казва, че децата се подиграват на Дейв. Наричат го Маймуняка.

— Според теб Дейв ли е предизвикал сбиването?

— Не знам. Агресивен е.

— Случило се е на игрището, нали? Там трябва да има охранителна камера.