Ген

— Ти просто обичаш да разваляш всичко, нали? — И носът й е коригиран.

— Красива е.

— Страда от параноя — каза Елис.

— Това пък откъде го измисли?

— Говоря за мама — каза Елис. — Мисли си, че искаме да я вкараме в лудница.

— Може и да ни се наложи, между другото — каза Арън. — Което ще ни излезе адски скъпо. Но ако се наложи да го направим, то ще е заради онази биотехнологична комания. Обществеността никак не обича биотехнологичните фирми. Според проучванията на общественото мнение деветдесет и два процента от хората не ги одобряват. Смятат ги за безскрупулни измамници, които не зачитат човешкия живот, Генномодифицирани храни, замърсяване на околната среда. Патентоват гени и заграбват общото ни наследство зад гърба на обществото. Искат хиляди долари за лекарства, които струват жълти стотинки. Преструват се, че провеждат научни изследвания, а всъщност само купуват изобретенията на други хора. Преструват се, че имат високи разходи за научна дейност, а истината е, че харчат огромната част от средствата си за реклама. И на всичкото отгоре рекламите им са подвеждащи. Хитри, подли, некадърни, алчни измамници. Няма начин да изгубим делото.

— В момента не говорим за това — каза Елис. — Говоря за мама.

— Татко си е добре — каза Джеф. — Нека той се оправя с нея. — Стана от масата и се премести при три дългокраки момичета с къси полички.

— Едва ли са на повече от петнайсет — каза Елис и сбърчи отвратено нос.

— Сервирали са им питиета, значи са на повече — възрази Арън.

— Джеф има две деца в училищна възраст.

— Как са нещата при теб? — попита Арън.

— Майната ти.

— Да се придържаме към темата — каза Арън. — Мама може да развива нещо като деменция, а може и да си е съвсем добре. Но ако се стигне до настаняването й в специализирано заведение, ще ни трябват много пари. Не съм сигурен, че можем да си го позволим.

— И накъде биеш?

— Искам да разбера нещо повече за „Биоджен“ и за онзи генен спрей, който ни пратиха. Много повече.

— Като те слуша човек, май вече планираш съдебно дело.

— Просто мисля в перспектива — каза Арън.

65.

„Яко, брато!“

Засилил скейтборда си, Били Клийвър, разгневен шестокласник, излетя от игрището, завъртя дъската на триста и шейсет градуса във въздуха със задно захващане и накрая се приземи на тротоара със странично завъртане. Изпълнението му беше безупречно, което беше добре дошло след днешната случка, която за малко да му съсипе имиджа. Четирите хлапета, които го следваха, мълчаха намусено, вместо да крещят както обикновено. А им предстоеше голямото спускане до Маркет Стрийт в Сан Диего. Обаче мълчаха. Сякаш бяха изгубили доверие в него.

Днес го бяха унижили. Ръката го болеше ужасно. Казал беше на тъпата сестра да му сложи само лепенка, но тя настоя за онова голямо бяло нещо. Той го махна веднага щом им свършиха часовете, но и така изглеждаше ужасно. Приличаше на инвалид.

Унижен. На единайсет години Били Клийвър беше метър и седемдесет и пет и тежеше шейсет килограма, беше изключително атлетичен за дете на тази възраст и с цяла глава по-висок от всички в класа. Беше по-едър и от повечето учителки. Никой не се бъзикаше с него.

И онова кльощаво плашило Джейми, онова нещастно джудже с конските зъби, изобщо не трябваше да му се изпречва на пътя. Марки Лестър Гадняра му беше метнал топката и когато той изтича заднишком да я хване, се спъна в джуджето и падна, като повлече и мъника със себе си. Направо побесня — да се просне така пред очите на всички, а Сара Харди и другите момичета се кискаха като ненормални. Хлапето още лежеше на земята и Били го срита няколко пъти — нищо, особено, само колкото да го сплаши, — а когато то стана, го шамароса веднъж-дваж. Голяма работа.

А после изневиделица на гърба му се метна онзи маймуняк, скубеше му косата и врещеше в ухото му като шибан орангутан, а когато Били посегна назад, онова идиотче го ухапа като… за малко месо да му откъсне. Така го заболя, че видя звезди посред бял ден. Оня смотаняк, дежурният учител, не направи нищо, разбира се, само подвикваше:

— Стига, момчета. Спрете, момчета.

Маймуняка го заведоха при директорката, а после повикаха майка му да си го прибере, само че тя очевидно не го беше направила и толкова по-зле за него. Защото сега те идваха, вървяха право към бейзболното игрище.

Джейми и маймунякът.

И това ако не беше яко!

Били им връхлита странично и изневиделица и двамцата падат като кегли за боулинг току до канавката край игрището. Джейми се плъзва по лице в пръстта и вдига облак кафява прах, а Маймуняка се удря в преградата зад първа база. На няколко крачки встрани приятелчетата на Били крещят:

— Кръв! Искаме кръв!