Ген

— Да се беше сетил по-рано — сопна му се тя във внезапен изблик на гняв. — Преди четири години например, когато си решил да си правиш експерименти. Защото сега е малко късно да съжаляваш, не мислиш ли? Ние носим отговорност за него и той ще остане при нас.

— Но…

— Ние сме неговото семейство.

— Онова момче за малко да простреля Джейми.

— Нищо му няма на Джейми. — Стреляха по него, за Бога!

— Стреля някакво откачено хлапе. Шестокласник. И полицията го задържа.

— Лин, не ме слушаш. Тя го изгледа гневно.

— И какво си мислиш, че можеш ей така тихомълком да се отървеш от него? Не можеш да изхвърлиш Дейв на сметището за биологични отпадъци. Дейв е живо, мислещо същество, при това е твое дело. Ти си причината да се появи на света. Нямаш право да го изоставиш само защото е неудобен или има проблеми в училище. — Млъкна, за да си поеме дъх. Беше много ядосана. — Аз няма да се откажа от него, да знаеш. И повече не желая да говорим за това.

— Но…

— Престани, Хенри.

Този тон му беше познат. Хенри сви рамене и излезе от стаята.

— Благодаря ти — каза Дейв и сведе глава в мълчалива покана Лин да го почеше по тила. — Благодаря ти, мамо.

70.

Алекс заведе сина си в ресторант за бързо хранене. Хапнаха бургери, пържени картофки и изпиха по един ягодов шейк. Навън вече беше тъмно. Замисли се дали да не се обади отново на Лин, но приятелката й, изглежда, си имаше проблеми. Реши да го отложи.

Плати за бургерите в брой. После спряха пред универсален магазин, от онези големите, в които се продава всичко. Купи на Джейми бельо и един кат дрехи; същото купи и за себе си. Плюс паста за зъби и две четки.

Докато вървяха към изходите, погледът й попадна на оръжейния щанд, точно до камерите и часовниците. Спря се да разгледа. Преди години баща й често я водеше на стрелбището и тя умееше да си служи с пистолет. Каза на Джейми да иде да разгледа щанда с играчките, а самата тя се обърна към служителя, дребен и мустакат.

— Да? — каза той.

— Бихте ли ми показали онзи „Мосберг“ с двойно действие? — И кимна към стената зад него.

— Този е модел 590, дванайсети калибър, идеален за самозащита. Тази седмица е на промоция.

Алекс взе оръжието и го прецени на тегло.

— Ще го взема.

— Ще ми трябва документ за самоличност и депозит.

— Не — каза тя. — Тоест, ще платя цялата сума сега.

— Съжалявам, госпожо, в Калифорния има задължителен десетдневен период на изчакване.

Тя му върна пистолета.

— Добре, ще си помисля.

Върна се при Джейми, плати Човека-паяк, с който синът й се беше заиграл, и излязоха от магазина.

Мъжът стоеше при багажника на колата й, приведен над табелката с регистрационния номер. Записваше го. Беше на възраст, облечен с нещо като униформа. Сигурно беше от охраната на магазина.

Помисли си: „Бягай. Веднага!“

Но това беше глупаво — без кола беше за никъде. Трябваше да мисли бързо. Каза на Джейми да се качва, а тя се обърна към мъжа.

— Знаете, че той лъже, нали?

— Кой? — попита пазачът.

— Бившият ми съпруг. Уж колата била негова, но не е. Тормози ме, това е. Имам съдебна възбрана срещу него, а в момента водя дело за голямо обезщетение срещу охраната на „Уол-Март“.

— Моля? — каза той.

— Не ми се правете на тъп — каза тя. — Знам, че той ви се е обадил. Преструва се на адвокат или на съдебен служител, или на агент по гаранциите и кара хората да проверяват дали колата ми е на паркинга. Казал ви е, че текат съдебни процедури, бас държа.

— Ами, да…

— Лъже и е насадил вас на пачи яйца. Мога да ви съдя. Спомена ли ви, че съм адвокат?

— Не, той само…

— Е, адвокат съм. А вие сте съучастник в нарушаването на съдебна възбрана. Което означава, че мога да ви съдя за обезщетение. Нарушаване на личното пространство и тормоз. — Извади бележника от чантата си. — Кажете ми името си.

— Примижа към ламинираната картичка на ризата му и започна да пише. — Вижте, не искам неприятности, госпожо…

— Тогава ми дайте листа, на който записахте номера на колата ми, и се отдръпнете — каза тя. — И когато съпругът ми се обади пак, гледайте да му кажете, че изобщо не сте ме виждали, или двамата с вас ще се видим в съда и ви гарантирам, че ще благодарите на съдбата, ако ви се размине само с уволнение.

Той кимна и й даде листа. Ръцете му трепереха. Алекссе качи в колата и потегли.

Докато излизаше от паркинга, си помисли, че сплашването може и да свърши работа. А може и да не свършеше. В преди всичко не можеше да повярва колко бързо я е открил ловецът на глави.

Несъмнено беше проследил колата на север, може би час-два, преди да осъзнае, че си е сменила колата със секретарката си. Той и помощниците му бяха разбрали името на секретарката, после бяха взели и номера на колата й. И сега знаеха коя кола кара Алекс.