Ген

— Опитай се да ми помогнеш, Жерар. Моля те. — Стан заобиколи колата и седна зад волана. Подкара. Птицата мълчеше. Километрите летяха един подир друг. После видя табела, която съобщаваше, че се намират на пет километра някакво градче — Ърп.

— Добре сте ни дошли в тъпото градче — каза Жерар.

Стан въздъхна.

Колата летеше в нощта.

— Приличаш на един човек — каза Жерар.

— Обеща нещо — каза Стан.

— Не, трябва да кажеш: „Какъв човек?“.

— Млъкни, Жерар.

— Приличаш на един човек — каза Жерар.

— Какъв човек?

— Човек, който може.

— Какво може?

— Може да ти каже за теб.

— За мен?

— За теб.

— Какво за мен?

— Че приличаш на един човек.

— Какъв човек? — попита Стан. А после се усети. — Жерар, затвори си тъпата човка или моментално ще те изхвърля от колата!

— Ауу, много си обидчив бе.

Стан си погледна часовника.

„Още един час“, помисли си. Един час и щеше да се отърве от проклетата птица.

72.

Елис седна срещу брат си Арън в кабинета му в адвокатската кантора. Прозорецът гледаше на юг към Емпайър Стейт Билдинг. Денят беше мрачен, но дори и така гледката беше великолепна.

— Да видим — започна Елис. — Говорих с онзи тип в Калифорния, Джош Уинклър.

— Ъхм.

— Той каза, че не е дал нищо на мама.

— Ъхм.

— Че в спрея имало вода.

— Е, едва ли би казал друго.

— Арън — каза Елис, — било е вода. Уинклър каза, че не би пратил истинската субстанция в друг щат. Майка му обаче настоявала и той ни пратил вода, за да изпробва плацебо ефекта.

— И ти му вярваш — каза Арън и поклати глава.

— Сигурно има документация.

— Естествено, че има — каза Арън.

— Фактури за издаване, лабораторни доклади, друга документация, която води компанията.

— Фалшифицирана — каза Арън.

— Тази документация се изисква от Агенцията за храните и лекарствата. Фалшифицирането й е престъпление.

— Както и това да раздаваш препарати за генна терапия наляво и надясно. — Арън извади някаква папка. — Какво знаеш за историята на генната терапия? Като филм на ужасите е, Елис. Началото й е през осемдесетте години на двайсети век, когато биотехнолозите се изхвърлили като чекия на мокър пясък и убили куп хора. Знае се поне за шестстотин жертви на генната терапия. Бог знае за колко не се знае нищо. И знаеш ли защо не знаем?

— Не, защо?

— Защото те твърдят — забележи, — че не са можели да докладват за смъртните случаи, понеже това било конфиденцияална информация. Умъртвяването на пациентите им било търговска тайна.

— Сериозно?

— Да не мислиш, че мога да си изсмуча такова нещо от пръстите? А след това са осъдили Държавната агенция по здравно осигуряване да заплати разноските по експеримента, убил пациентите им. Те убиват, ние плащаме. А когато случайно хванат някой университет в крачка, оттам излизат с твърдението, че не са длъжни да изискват информирано съгласие от страна на пациентите, защото са институции с нетърговска цел. Пенсилванският университет, университетът в Минесота, университетът „Дюк“ — и трите са били подвеждани под отговорност, а това са големи учебни заведения. Учените в университетите си мислят, че са над закона. Шестстотин смъртни случая!

— Не виждам какво общо има това със… — почна Елис.

— Знаеш ли как генната терапия убива хората? По най-различни начини. Тези така наречени „учени“ изобщо не знаят какво ще стане. Вкарват някакви гени на пациентите си, после тези гени активират гените на рака и хората умират от рак. Или получават тежка алергична реакция и умират. Тъпанарите изобщо не знаят какво правят. Безразсъдни са и не спазват никакви правила. Ние обаче — завърши той — ще им натрием здравата носовете.

Елис се размърда на стола.

— Ами ако Уинклър казва истината? Ако ние грешим?

— Ние не сме нарушили никакви правила — каза Арън. — Те са ги нарушили. А сега мама се разболя от Алцхаймер и те ще затънат в много дълбоки лайна.

73.

Когато Брад Гордън се сби в бар „Лудата Луси“ на Пърл Стрийт в Джаксън Хоул, Уайоминг, идеята му не беше да се озове в болницата. Онези двамата с прилепналите ризка с перлени копченца приличаха на гейчета и той сметна, че лесно ще ги набие. Нямаше как да знае, че са братя, а не любовници, и че няма да преглътнат ироничните му подмятания.

Нямаше как да знае и че по-малкият преподава карате в университета, нито че е спечелил някаква титла на турнир по бойни изкуства в Хонконг.

Кикбокс с каубойски ботуши с метални пластини на върховете. Брад издържа точно трийсет секунди. В рамките на които половината му зъби се разклатиха. И сега лежеше вече три часа в тъпата им поликлиника, докато разни хора се опитваха да му закрепят зъбите. Имало някакъв специалист зъболекар, когото търсиха по телефона, но той не отговаряше, сигурно защото (както му обясни интернистът) бил отишъл на лов за през уикенда — обичал да стреля по лосове. А и месото им било вкусно.

Лосове! Зъбите така го боляха, че му идеше да умре.