Ген

Накрая го зарязаха с ледени компреси на лицето и местна упойка в челюстта и той успя някак да заспи, а на следващата сутрин отоците бяха поспаднали, колкото да му се разбира, когато говори по телефона, така че той звънна на та си Уили Джонсън в Лос Анжелис, едва държеше визитката му с ожулените си пръсти.

Секретарката изчурулика бодро:

— „Джонсън, Бейкър и Халоран“.

— Уили Джонсън, ако обичате.

— Един момент. — Чу се прещракване, но не последва обичайната мелодийка, когато те сложат на изчакване. Вместо това се обади друга жена:

— „Фабър, Елис и Кондън“.

Брад сведе поглед към визитката в ръката си. Адресът беше на офис сграда в Енчино. Знаеше го това място. В сградата преобладаваха офисите на дребни адвокати, които наемаха миниатюрни кабинети и ползваха обща секретарка, обучена да отговаря на телефона, все едно работи в голяма адвокатска фирма, така че клиентите да не заподозрат, че адвокатът им е на самостоятелна практика. В онази сграда бяха събрани най-големите неудачници в професията. Онези, които обслужваха дребни наркодилъри. Или сами бяха лежали в затвора.

— Извинете… — каза той в телефона.

— Моля, изчакайте, опитвам се да открия господин Джонсън. — Гласът й заглъхна, сякаш беше сложила ръка на слушалката: — Някой да е виждал Уили Джонсън?

А после друг глас:

— Уили Джонсън е задник!

Седнал на входа на спешното отделение, изтощен и измъчван от силна болка, Брад реши, че чутото не предвещава нищо добро.

— Открихте ли господин Джонсън?

— Един момент, сър, опитваме се да… Той затвори.

Идеше му да се разреве.

Отиде да си вземе нещо за закуска, но болката не му позволяваше да дъвче, а и хората в кафенето го заглеждаха странно. Мярна отражението си в стъклото и осъзна, че цялата му долна челюст е синя и подпухнала. Все пак беше по-добре от, снощи. Не видът му го тревожеше, а онзи адвокат Джонсън. Всичките му първоначални подозрения относно него се бяха потвърдили. Защо се бяха срещнали в ресторант, вместо в кантората му? Защото Джонсън не работеше за адвокатска кантора.

Не му оставаше друго, освен да се обади на вуйчо Джак.

— Инвестиционна компания „Джон Б. Уотсън“.

— Господин Уотсън, ако обичате.

Прехвърлиха го към секретарката, която го свърза с вуйчо му.

— Здрасти, вуйчо.

— Къде си, по дяволите? — каза Уотсън сърдито.

— В Уайоминг.

— Не си се забъркал в нещо, надявам се.

— Всъщност адвокатът ми ми каза да дойда тук, затова ти се обаждам. Малко съм притеснен, защото този адвокат…

— Слушай — прекъсна го Уотсън, — обвинен си в изнасилване и защитата ти е поета от експерт по такива дела. Не е нужно да го харесваш. От онова, което съм чувал, човекът не струва.

— Ами…

— Но печели делата си. Прави каквото ти казва. Защо говориш така странно?

— Нищо…

— Зает съм, Брад. Освен това ти се каза да не ми се обаждаш.

Щрак.

Брад се чувстваше по-зле отвсякога. Когато се прибра в мотела, мъжът на рецепцията му каза, че са го търсили от полицията. Нещо за престъпление от омраза. Брад реши, че е време да напусне красивия Джаксън Хоул.

Качи се в стаята да си събере багажа. По телевизията даваха възстановки на истински престъпления. В този епизод от сериала полицията залавяше опасен беглец чрез измама. Подлъгаха го, че ще го дават по телевизията, заформиха му фалшиво студио с водещ и всичко и онзи тъкмо започна да се отпуска, когато от сенките изскочиха полицаи и му щракнаха белезниците. В момента въпросният тип чакаше изпълнението на смъртната си присъда.

Полицията напоследък много беше нахитряла. Брад си събра набързо нещата, плати сметката и тръгна към колата си.

74.

Самопровъзгласилият се творец-природозащитник Марк Сангър, наскоро завърнал се от пътуване до Коста Рика, вдигна озадачено поглед от компютъра си, когато четирима мъже разбиха вратата и нахлуха в апартамента му. Бяха облечени от главата до петите в сини гумирани екипи, с големи гумирани шлемове и големи лицеви предпазители, с гумени ръкавици и ботуши, и със зловещи на вид пушки и пищови.

Сангър още не беше успял да изпадне в шок, когато онези се нахвърлиха отгоре му, сграбчиха го с гумените си ръце и го задърпаха далеч от клавиатурата.

— Свине! Фашисти! — разкрещя се Сангър, а после настана истинска какофония. Всички крещяха. — Това е безобразие! Фашистки свине! — викаше той. Докато му слагаха белезниците, Сангър видя лицата им зад маските, видя и страха в очите им. — За Бога, какво съм направил? — попита той и един от мъжете му отговори:

— Знаете какво, господин Сангър. — И го дръпна.

— Хей! Хей! — Влачеха го грубо по стълбите към улицата. Можеше само да се надява, че долу ще чакат репортери и камерите им ще запечатат за света този пример за полицейски произвол.

Уви, представителите на медиите стояха зад кордон чак на отсрещния тротоар. Чуваха виковете на Сангър и камерите им работеха, но разстоянието намаляваше търсения ефект. И тогава Сангър си даде сметка как изглежда сцената през техните обективи — полицаи в страховити гумени екипи ескортират брадясал трийсетинагодишен мъж с дънки и тениска с лика на Че Гевара, който се мята в ръцете им, ругае и крещи.