Ген

След това Алекс беше използвала кредитната си карта и в рамките на двайсетина минути ловецът на глави беше разбрал за това, открил беше и местонахождението й — мотел в Сан Хуан Капистрано. Досетил се беше, че ще отиде да пазарува, и сигурно се беше обадил във всички по-големи магазини в десеткилометров радиус около мотела и беше баламосал охраната с някаква правдоподобна история. И беше казал да му съобщят за бяла тойота с еди-кой си номер.

Беше я открил.

За нула време.

Освен ако не бъркаше генерално в заключението си, ловецът на глави вече пътуваше към Капистрано. Ако беше с кола, щеше да пристигне за три часа. Ако разполагаше с хеликоптер обаче, можеше вече да е тук.

Вече.

— Мамо, може ли да погледам телевизия в мотела?

— Разбира се, миличък.

Само дето те, разбира се, нямаше да се връщат в мотелала.

Спря на известно разстояние от мотела, зад ъгъла. От мястото си виждаше фоайето и пъпчивия младеж на рецепцията. Той говореше по телефона и се оглеждаше.

Алекс включи собствения си мобилен телефон и набра номера на мотела.

Младежът остави другата линия на изчакване и вдигна.

— „Бест Уестърн“.

— Обажда се госпожа Колсън. Тази вечер се регистрирах при вас.

— Да, госпожо Колсън? Какво има?

Определено изглеждаше възбуден. Оглеждаше се трескаво.

— Настанихте ме в стая 204.

— Да…

— Мисля, че в стаята ми има някой.

— Госпожо Колсън, не виждам как…

— Искам да дойдете тук и сам да отворите вратата.

— И да има някой, сигурно е камериерката…

— Мисля, че е мъж.

— Не, не. Не е възможно…

— Елате и отворете вратата. Или трябва да повикам полицията?

— Не, моля ви, сигурен съм, че… Добре, идвам.

— Благодаря.

Той превключи на другата линия, бързо каза нещо, после излезе от фоайето и хукна към стаите отзад.

Алекс изскочи от колата и пресече на бегом улицата към мотела. Влезе бързо във фоайето, мина зад рецепцията, взе пушката и излезе. Беше ремингтън с рязана цев, дванайсети калибър. Не би избрала точно такова оръжие, но засега щеше да свърши работа. По-късно щеше да купи и муниции.

Качи се в колата.

— За какво ти е тая пушка? — попита Джейми.

— За всеки случай — каза тя и потегли. Зави по Камино Реал. В огледалото за задно виждане видя младежът да се връща. Изглеждаше озадачен.

— Искам да гледам телевизия — каза Джейми.

— Няма да е тази вечер. Тази вечер е за приключения.

— Какви приключения?

— Ще видиш.

Подкара на изток, далеч от светлините, към мрака на планината.

71.

Стан Милграм тънеше в безкраен мрак. Пътят напред беше тясна ивица светлина, но нито отляво, нито отдясно се виждаше какъвто и да било признак на живот, само тъмен като в оог пустинен пейзаж. На север едва различаваше билото на планината, като неясна линия от черно върху черно. Нищо друго обаче — нито светлини, нито градчета, нито къщи, нищо.

И така — вече час.

Къде беше попаднал, за Бога?

Откъм задната седалка птицата нададе пронизителен писък. Стан подскочи — направо го заболяха тъпанчетата. „Ако някога решите да пътувате на запад — помисли си той, за нищо на света не качвайте папагал на задната седалка“. Още преди часове беше метнал кърпа върху клетката, но и тя вече не спираше голямата уста на папагала. От Сейнт Луис надолу през Мисури, оттам към Галъп, Ню Мексико. През цялото време проклетата птица не млъкна. Стан се настани в един мотел в Галъп, но малко след полунощ папагалът започна да надава пронизителни писъци.

Не му оставаше друго, освен да се махне от мотела — останалите гости вдигнаха врява до небето — и да поеме отново на път. Когато потеглиха, птицата млъкна. Стан отби от пътя да дремне за няколко часа през деня, а по-късно, когато спряха във Флагстаф, Аризона, птицата пак започна да пищи. Разпищя се още преди Стан да е влязъл в мотела.

Продължи да шофира. Уинона, Кингмън, Барстоу, на път към Сан Бернардино — леля му го наричаше „Сан Берду“ — с единствената мисъл, че пътуването скоро ще свърши. Молеше се да свърши, преди да е убил проклетата птица.

Но умората се беше натрупала и след като кара почти без почивка повече от три хиляди километра, Стан започва губи ориентация. Или беше пропуснал отбивката за Сан Берду, или… или и сам не знаеше.

Така или иначе, беше се изгубил.

А птицата пищеше ли, пищеше.

— Сърцето ти кърви, и тялото трепти, целувка само болката ще облекчи…

Стан отби, слезе от колата и отвори задната врата. Махна кърпата от клетката.

— Жерар. Защо правиш така?

— Сънят ти бяга, гладът те стяга…

— Жерар, престани. Защо?

— Страх ме е.

— Защо?

— Защото сме много далеч от дома. — Птицата примигна и погледна към тъмнината навън. — Сега пък в кой кръг на ада попаднахме?

— В пустинята сме.

— Много е студено.

— Нощем в пустинята става студено.

— Защо сме тук?

— Водя те в новия ти дом. — Стан се загледа в птицата. — Ако не те покрия пак с кърпата, ще кротуваш ли?

— Да.

— Изобщо няма да се обаждаш?

— Да.

— Обещаваш ли?

— Да.

— Добре. Имам нужда от тишина, за да разбера къде сме.

— Не знам защо така те обичам, след всичко, което…