Ген

Шофьорът зави. Инерцията затегли Дейв настрани и той за малко да изпусне дръжките. Когато колата го люшна в обратната посока, той протегна ръка и се хвана за сигналните лампи над вратите. Изкатери се на покрива на линейката. Вятърът беше силен. Повърхността — гладка. Той лежеше по корем и бавно пълзеше напред. Колата пое в права посока и намали скоростта. Отдолу се чуваха писъци.

Той продължи да лази напред, сантиметър по сантиметър.

— Няма го! — извика Доли, надничаше през задния прозорец.

— Какво беше?

— Приличаше на маймуна!

— Не е маймуна! Той ми е най-добрият приятел! — извика Джейми, продължаваше да се дърпа неистово. — Ходим заедно на училище.

Шапката на момчето падна и Доли видя, че косата му е тъмнокестенява.

— Как се казваш? — попита го.

— Джейми. Джейми Кендал.

— О, не!

— За Бога! — извика Васко иззад волана. — Сбъркала си хлапето?

— Каза, че се казва Джейми!

— Друго хлапе е. Господи, ти си пълна идиотка, Доли. Това е отвличане!

— Не съм аз виновна…

— А кой?

— Ти също видя хлапето.

— Не съм видял…

— Видя го.

— Млъкни, по дяволите. Стига си спорила. Трябва да го върнем.

— Какво имаш предвид?

— Че трябва да го върнем там, откъдето го взехме. Това си е проклето отвличане.

След това Васко изпсува и изкрещя.

Дейв беше на покрива на кабинката, между дългата лампа отпред и наклона към по-високото купе отзад. Наведе се откъм шофьорското място. Там имаше голямо странично огледало. Дейв видя грозен мъж с черна брада — шофираше и викаше нещо. Мъж, който искаше да нарани Джейми. Мъж, който оголваше зъби в знак на ярост.

Дейв се наведе още напред, прехвърли тежестта си върху страничното огледало и замахна с ръка през отворения прозорец. Силните му пръсти стиснаха брадатия мъж за носа и мъжът изпищя и дръпна глава. Пръстите на Дейв се плъзнаха, но той се мушна наполовина през прозореца и впи зъби в ухото на мъжа. Мъжът крещеше, обзет от бяс. Дейв усещаше яростта му, а и сам беше силно разгневен. Дръпна рязко със зъби и усети как ухото се откъсва и руква гореща кръв.

Мъжът изпищя и завъртя волана.

Линейката се наклони, левите гуми се вдигнаха от земята, колата бавно се преобърна и се строполи с трясък на дясната си страна. Звукът на стържещ метал беше оглушителен. При удара Дейв се изпусна. Краката му се забиха лицето на брадатия и една от обувките му хлътна право в устата му. Колата се плъзна още няколко метра, после спря, катурната на една страна. Мъжът хапеше и кашляше. Жената отзад пищеше. Дейв измъкна крак от обувката и тя остана в устата на брадатия. От ухото на мъжа се лееше кръв.

Дейв изрита и другата си обувка, прехвърли се с няколко скока в задния край на линейката и успя да отвори вратите. Мъжът с бялата престилка лежеше на една страна, от устата му течеше кръв. Беше затиснал с тялото си Джейми, който крещеше. Дейв извлече мъжа с бялата престилка от колата и го остави на улицата. После се върна за Джейми, метна го на гърба си и хукна с него назад към къщата.

— Ранен ли си? — попита Джейми.

Ухото още беше в устата на Дейв. Той го изплю в шепа.

— Не.

— Какво е това в ръката ти?

Дейв отвори юмрук.

— Ухо.

— Уф! Отврат!

— Отхапах му ухото. Той беше лош. Наранил те.

— Отврат!

Всички стояха в предния двор. Хенри, Лин и гостите. Дейв остави Джейми на земята и той хукна към родителите си. Дейв чакаше майка му, Лин, да дойде да го успокои, но цялото й внимание беше съсредоточено върху Джейми. От това Дейв се почувства зле. Хвърли ухото на земята. Всички се щураха около него, но никой не го докосваше, никой не прокарваше пръсти през козината му.

Ставаше му все по-тъжно и по-тъжно.

После видя голямата черна кола да лети по улицата към тях. Беше огромна и май изобщо не възнамеряваше да спира.

86.

Съдебната зала в Окснард беше малка и толкова студена, че Боб Кох се уплаши да не хване пневмония. И без това не се чувстваше добре. Махмурлукът определено не се погаждаше със стомаха му. Съдията беше млад, четиридесетинагодишен, и май също страдаше от махмурлук. Или пък не. Кох се изкашля да си прочисти гърлото.

— Ваша чест, тук съм да представлявам Александра Бърнет, която е в невъзможност да се яви лично.

— Съдът издаде заповед госпожа Бърнет да се яви — каза съдията. — Лично.

— Наясно съм с това, ваша чест, но тя и детето й в момента са преследвани от ловец на глави, който иска да вземе тъкани от телата им, и за да предотврати това, госпожа Бърнет се видя принудена да избяга.

— Какъв ловец на глави? — попита съдията. — Какво общо има някакъв си ловец на глави с всичко това?

— Точно това бихме искали да разберем и ние, ваша чест — каза Боб Кох.

Съдията се обърна.

— Господин Родригес?

— Ваша чест — каза Родригес и стана, — терминът „ловец на глави“ е неточен в случая.

— За какво става въпрос тогава?

— За професионален агент по залавяне на бегълци.

— Кой го е упълномощил да действа?

— Не е било необходимо. В този случай той извършва граждански арест, ваша чест.

— Арест на кого?

— На госпожа Бърнет и нейния син.

— На какво основание?

— Притежание на крадена собственост, ваша чест.