Ген

— За да се извърши граждански арест, притежанието на открадната собственост трябва да е било видяно лично от човека, извършващ гражданския арест.

— Да, ваша чест.

— И какво е било видяно?

— Притежаването на въпросната собственост, ваша чест.

— Говорите за клетъчната линия Бърнет — каза съдията.

— Да, ваша чест. Както беше демонстрирано по-рано пред този съд, със съответните документи, въпросната клетъчна линия е собственост на КУЛА с право на използване по лиценз, предоставено на „Биоджен“ от Уествю. Собствеността беше постановена от няколко съдебни инстанции.

— Как тогава е била открадната?

— Ваша чест, разполагаме с данни, че господин Бърнет е организирал заговор за унищожаване на клетъчните линии, притежавани от „Биоджен“. Но дори това да не е така, „Биоджен“ е в правото си да изиска клетъчните линии, които са негова законна собственост.

— Може да ги изиска от господин Бърнет.

— Да, ваша чест. И това е така, защото съдът постанови, че клетките на господин Бърнет са собственост на „Биоджен“, от което логично следва, че по всяко време компанията може да изиска ново количество. Дали собствеността се намира в тялото на господин Бърнет, или не, е без значение. Клетките са законна собственост на „Биоджен“.

— Отричате правото на господин Бърнет върху ненарушимостта на собственото му тяло? — каза съдията и вдигна вежди.

— С цялото ми уважение, ваша чест, такова право не съществува. Да предположим, че някой открадне диамантения прьстен на съпругата ви и го глътне. Пръстенът все още ще е ваша собственост.

— Да — каза съдията, — но най-вероятно ще ми препоръчат да изчакам търпеливо, докато пръстенът, хм… не излезе на бял свят.

— Така е, ваша чест. Но да предположим, че по някакъв причина пръстенът заседне в червата на крадеца. Нима не ще имате правото да си го изискате обратно? Ще бъдете в правото си и това не подлежи на съмнения. Пръстенът е ваша собственост, независимо къде се намира. Онзи, който го е глътнал, е поел риска за насилственото му изваждане.

Кох реши, че е време да се намеси.

— Ваша чест — каза той, — ако добре си спомням ученото по биология в гимназията, погълнатите предмети всъщност не са част от тялото, точно както нещо, поставено в дупката на геврека, не е част от геврека. Пръстенът всъщност не е част от тялото.

Родригес започна да се пени.

— Ваша чест…

— Ваша чест — надвика го Кох, — вярвам, всички ще се съгласим, че тук не става въпрос за диамантени пръстени, които са били откраднати. Говорим за клетки, за части от човешкото тяло. Идеята, че тези клетки може да са нечия чужда собственост — въпреки че апелативният съд подкрепи решението на съдебните заседатели, — води до нелепи заключения, както сам можете да се уверите в този случай. Ако „Биоджен“ вече не притежава клетките на господин Бърнет, то значи са ги загубили заради собствената си глупост. И нямат никакво право да претендират за още. Ако си загубите диамантения пръстен, не можете да идете в мината за добив на диаманти и да си поискате нов.

— Аналогията е неточна — възрази Родригес.

— Ваша чест, в случай като този всички аналогии биха били неточни.

— В този случай — каза Родригес — бих помолил съда да се придържа максимално към спорния въпрос и да се съобрази с предишните съдебни решения, които имат връзка с него. Съдът постанови, че клетките са собственост на „Биоджен“. Господин Бърнет е просто източникът на тези клетки, но клетките са собственост на „Биоджен“. Ние твърдим, че сме в правото си да изискаме тези клетки по всяко време.

— Ваша чест, това твърдение влиза в пряко противоречие с Тринадесетата поправка, която забранява робството. „Биоджен“ може и да притежават клетките на господин Бърнет, но не притежават самия господин Бърнет. Няма как да го притежават.

— Никога не сме имали претенциите да притежаваме господин Бърнет, претендираме само за клетките му. Само това искаме в момента — каза Родригес.

— Но практическото последствие от иска ви е, че ефективно погледнато притежавате самия господин Бърнет, щом изисквате достъп до неговото тяло по всяко време…

Съдията изглеждаше отегчен.

— Господа, разбирам гледните ви точки — каза той, — но какво общо има всичко това с госпожа Бърнет и нейния син?

Боб Кох отстъпи назад. Нека Родригес сам се закопае, реши той. Онова, което искаше от съдията, беше чиста проба немислимо.