Ген

Хенри погледна през предния прозорец. До тротоара бяха спрели три патрулки с включени светлини, шестима полицаи стояха на моравата пред къщата.

— Няма да е толкова лесно.

— Напротив. Паркирала съм зад ъгъла.

— Но те искат да говорят с мен.

— Измисли някакво извинение. Ще те чакам в колата.

Каза им, че трябва да откара Дейв в болницата за преглед. И че съпругата му е видяла всичко и може да им разкаже какво е станало. Че ако трябва, по-късно ще даде писмени показания, но сега трябва да откара Дейв в болницата.

И понеже ръцете на Дейв бяха окървавени, полицаите се съгласиха. Лин го изгледа странно. Той каза:

— Ще се върна възможно най-бързо. — Заобиколи зад къщата и мина напряко. Дейв — вървеше след него — попита:

— Къде отиваме?

— Да намерим онзи тип. С черната брада.

— Той наранил Джейми.

— Да, знам.

— Аз пък наранил него.

— Да, знам.

— Ухото му падна.

— Аха.

— Другия път и носът му.

— Дейв — каза той. — Трябва да проявяваме сдържаност.

— Какво е със-държаност? — попита Дейв.

Твърде сложно беше да му го обясни точно сега. Бялата тойота на Алекс го чакаше. Качиха се. Хенри — отпред, Дейв — на задната седалка.

— Какво е това? — попита Дейв и посочи седалката до себе си.

— Не пипай, Дейв — каза Алекс. — Това е пушка.

Включи на скорост и потегли.

Обади се на Боб Кох със слабата надежда да има добри новини.

— Новини има — каза той. — Но можеше да са и по-добри.

— Дал им е зелена светлина?

— Отложи за утре.

— Ти не опита ли да…

— Опитах, уверявам те. Объркан е. Окснардските съдии рядко гледат такива дела. Сигурно онези точно затова са подали иска си там.

— Значи утре?

— Да.

— Благодаря — каза тя и затвори. Нямаше смисъл да му казва какво е намислила. Самата тя не беше сигурна дали ще го направи. Но смяташе, че е твърде вероятно.

Хенри не откъсваше поглед от компютъра. От време на време връзката се разпадаше и той започваше да се притеснява, че съвсем ще се изгуби. Погледна през рамо към Дейв, който беше бос.

— Къде са ти обувките?

— Събуха се.

— Къде?

— В бялата кола. — Говореше за линейката.

— Как?

— Едната беше в устата му. На мъжа. После колата паднала.

— И обувките ти са се събули?

— Да, събуха се.

Явно Алекс мислеше за същото, защото каза:

— Значи обувките му са в линейката. Не в джипа. Следваме грешната кола.

— Не, линейката се обърна. Не може да е линейката.

— Тогава сигналът…

— Сигурно сензорът е паднал от обувката и е попаднал в дрехите на онзи тип. Някак си.

— Значи пак може да изпадне.

— Да. Може.

— Или може да го намерят.

— Да.

Алекс не каза нищо повече.

Хенри продължи да следи екрана. Синият маркер се движеше на север, после на изток. После пак на север. И накрая отново на изток, подмина Ранчо Санта Фе и продължи обратно към пустинята. После свърна по Хайленд Драйв.

— Така — каза той. — Знам къде отиват. В Солана Каньон.

— Какво е това?

— Спа-курорт. Много голям. Много елитен.

— Има ли лекари?

— Със сигурност. Може да правят и хирургични операции. Фейслифтинг, липосукции, такива неща.

— Значи имат оборудвани операционни зали — каза Алекс и настъпи газта.

Стоте акра, познати като Солана Каньон, бяха истински триумф на маркетинга. Само допреди десетина години районът беше познат с оригиналното си име Хелхоул Палмс. Беше равнинен, обсипан със скали район, без нито един каньон, докъдето ти поглед стига. Така че Солана Каньон си нямаше каньон, нямаше и почти нищо общо с крайбрежното градче Солана Бийч. Името просто звучеше по-добре от другите варианти — Ангелски извори, Планински изглед, Кедрови извори и Сребърния хълм. В сравнение с другите варианти името Солана Каньон носеше едно приглушено, ненатрапчиво послание, което се връзваше идеално с идеята за курорт, където срещу хиляди долари на ден гостите подмладяваха телата, умовете и душите си. Това се постигаше чрез комбинация от йога, масажи, медитация, духовни консултации и помощ с хранителния режим, осигурени от персонал, който посрещаше гостите си с молитвено сбрани ръце и сърдечно „добре дошли“.

Солана Каньон беше и любимото място за изтрезняване на знаменитостите.

Алекс подмина централната порта на курортния комплекс, изкусно прикрита зад гигантски палми. Следяха сигнала от сензора, който в момента заобикаляше откъм задната страна на комплекса.

— Ще влезе през служебния вход — каза Хенри.

— Идвал ли си тук?

— Веднъж. Изнасях лекция по генетика.

— И?

— И повече не ме поканиха. Не им хареса смисълът на онова, което казах. Нали знаеш стария виц — че учителите обясняват интелигентността на учениците си с влиянието на средата, а интелигентността на децата си — с гените. С богатите е същото. Ако си богат или красив, искаш да чуеш, че това се дължи на гените ти. Това оправдава чувството ти, че си нещо повече от другите, че си заслужил успеха си. И че с право можеш да се отнасяш пренебрежително към… чакай, спират. Намали.

— Сега какво? — попита тя. Намираха се на страничен път, а малко по-нататък имаше служебен вход.

— Сигурно са на паркинга.

— И? Да ги спипаме там, какво ще кажеш?