Ген

— Не. — Той поклати глава. — На паркинга винаги има по двама от охраната. Видят ли те с пушката, спукана ни е работата. — Наблюдаваше екрана. — Не мърда… Тръгна. Спря — Хенри смръщи вежди.

— Щом има хора от охраната, значи ще видят, че Джейми се дърпа, докато го извеждат от колата — каза Алекс.

— Може да са го упоили. Или… не знам — побърза да каже той, съзрял болката на лицето й. — Чакай, пак тръгна. Заобикалят по задния път.

Алекс подкара към служебния вход. Беше отворено. Никой не пазеше. Тя влезе в паркинга. Задният път беше от другата му страна.

— Какво ще правим? Да ги последваме ли с колата?

— По-добре не. Ако го направим, ще ни видят. Спри. — Той отвори вратата. — Нека се поразходим из прекрасния курорт Солана Каньон. — Погледна я. — Тук ли ще оставиш пушката?

— Не. — Отвори багажника, намери вътре хавлиена кърпа, уви пушката в нея и каза: — Готова съм.

— Добре — каза Хенри. — Да тръгваме.

— Мамка му — изпсува Васко и настъпи спирачката. Караше по задния път, за да паркира зад хирургическия център. Планът беше д-р Мануел Кахал да излезе от центъра, да се качи в джипа, да вземе биопсиите и да се върне в сградата. Колкото по-малко свидетели, толкова по-добре.

Само че задният път се оказа блокиран. Два багера копаеха дълбока дупка. Нямаше как да ги заобиколи, а друг път нямаше. До хирургическия център оставаха цели сто метра.

— Мамка му, мамка му, мамка му — процеди той през зъби.

— Спокойно, Васко — каза Доли. — Голяма работа. Щом пътят е блокиран, просто ще идем пеша до центъра, ще минем през задния вход и ще свършим каквото имаме да свършим.

— Всички ще ни видят как се разхождаме из комплекса.

— И какво? Дошли сме да разгледаме. Пък и без това тук всички гледат само себе си. Нямат излишно време да мислят за нас. А дори да го направят и да решат да се обадят на някого — което никога няма да стане, — ние ще сме си свършили работата още преди те да са затворили телефона. Мануел може да го направи по-бързо в центъра, отколкото тук, навън.

— Не ми харесва. — Васко се огледа, спря поглед на препречения път, после го насочи към комплекса. Но Доли беше права. Трябваше само да минат през парка. Той се обърна към хлапето. — Слушай ме внимателно. Ще се поразходим. От теб искам само да кротуваш. Ако кротуваш, всичко ще е наред.

— Какво ще правите? — попита детето. — С мен?

— Нищо. Само ще ти вземем малко кръв.

— Ще има ли игли?

— Само една, малка. Като при чичо доктор. — Обърна се към Доли. — Обади се на Мануел. Кажи му, че идваме.

Джейми беше грижливо обучен да крещи и да рита с всички сили, ако някой се опита да го отвлече, и беше направил точно това, когато го грабнаха, но сега беше много уплашен и го беше страх, че ще го бият, ако им създаде неприятности, Затова вървеше тихо по алеята в парка, жената крачеше до него с ръка на рамото му, а якият гаден тип вървеше от другата му страна, с каубойска шапка на главата, така че да не се вижда, че ухото му е отхапано.

Разминаваха се с хора, всичките облечени в халати за баня, повечето бяха жени, бърбореха и се смееха, но никой не ги поглеждаше за повече от миг. Свърнаха по друга алея и но тогава Джейми чу някой да казва:

— Ей, искаш ли да ти помогна с домашното?

Джейми толкова се стресна, че спря. Погледна нагоре.

Беше птица. Със сивкави пера.

— Ти приятел на Евън ли си? — попита птицата.

— Не — каза той.

— На ръст си като него. Колко е единайсет минус девет?

Джейми беше толкова изненадан, че само зяпаше невярващо птицата.

— Хайде, скъпи — каза Доли. — Най-обикновен папагал.

— Най-обикновен папагал! — възмути се птицата. — Ти кого наричаш папагал ма?

— Наистина говориш много — каза Джейми.

— За разлика от теб — каза папагалът. — Кои са тези хора? И защо те държат?

— Не го държим — каза Доли.

— Господа, не се опитвате да убиете сина ми наистина, нали? — каза папагалът.

— О, Боже — каза Васко.

— О, Боже — каза птицата, имитираше гласа му едно към едно. — Как се казваш?

— Хайде — каза Васко.

— Аз съм Джейми — каза Джейми.

— Здравей, Джейми. Аз съм Жерар — каза папагалът.

— Здрасти, Жерар.

— Стига вече — каза Васко. — Тръгваме.

— Зависи кой кара влака, пич — каза Жерар.

— Доли, нямаме време — настоя Васко.

— Е, майката е най-добрият приятел на всяко момче — каза със странен глас птицата.

— Ти познаваш ли майка ми? — попита Джейми.

— Не, Джейми — каза Доли. — Не я познава. Просто повтаря неща, които е чувал.

— Има нещо гнило тука — каза Жерар. После, с различен глас: О, колко жалко! Да се сещаш за нещо по-добро?

Само че големите вече теглеха Джейми напред. Май наистина трябваше да тръгват, помисли си детето, а и предпочиташе да не прави сцени, защото го беше страх.

— Чао, Жерар — каза той.

— Чао, Джейми.

Продължиха по алеята. След малко Джейми каза:

— Много беше сладък тоя папагал.

— Да, миличък — каза Доли, държеше го здраво за рамото.