Ген

Алекс влезе в парка и най-напред мина покрай басейна. По-тих басейн не беше виждала — никой не се плискаше във водата, нито викаше. Хората се печаха на слънце като трупове. Имаше гардеробче, пълно с хавлиени кърпи и халати. Тя взе един халат и го метна на едното си рамо, за да прикрие увитата в хавлиената кърпа пушка.

— Къде си се научила на тези неща? — попита Хенри. Тресеше се от нерви. И как иначе — жената до него имаше пушка и смяташе да я използва. Не знаеше дали онзи, брадатият, е въоръжен, но най-вероятно беше.

— В правния факултет — каза тя и се засмя нервно. Дейв вървеше на няколко крачки зад тях. Хенри се обърна към него:

— Не изоставай, Дейв.

— Добре…

Свърнаха зад един ъгъл, минаха под някаква арка и се озоваха в тиха градина. Въздухът беше хладен, пътечката — потънала в сенки. Малко поточе бълбукаше покрай алеята.

И тогава чуха глас:

— Добре сте ни дошли.

Хенри вдигна глава.

— Какво беше това?

— Аз бях.

— Това е птица — каза Хенри.

— Извинете — каза птицата, — но името ми всъщност е Жерар.

— О, говорещ папагал — каза Алекс. Папагалът каза:

— Аз съм Джейми. Здравей, Джейми. Аз съм Жерар. Здрасти, Жерар.

Алекс застина, вперила поглед в птицата.

— Това е Джейми!

— Ти познаваш ли майка ми? — каза папагалът с гласа на Джейми.

— Джейми! — разкрещя се Алекс. — Джейми! Джейми! И някъде отдалеч долетя:

— Мамо!

Дейв хукна напред като мълния. Хенри погледна Алекс. Тя стоеше съвсем неподвижно. А после пусна халата и кърпата на земята и зареди пушката. Много спокойно и методично. Издърпа затвора назад, после го върна напред, с характерното прищракване, от което Хенри настръхна. Обърна се към него.

— Хайде. — Беше съвсем спокойна. Придържаше пушката в сгъвката на лакътя си. — По-добре ще е да вървиш след мен.

— Ами… добре.

Тя тръгна.

— Джейми!

— Мамо!

Тя ускори крачка.

Едва ли им оставаха повече от седем метра до задната врата на хирургическия център — три-четири големи крачки, не повече, — когато се започна.

Васко Бордън беше бесен. Уж вярната му и изпитана помощничка се разтапяше току пред погледа му. Хлапето крясва: „Мамо!“ и тя, моля ви се, го пуска. И просто си стои. Като вкаменена. — Дръж го, проклета да си — изръмжа той. — Какви ги вършиш?

Тя не му отговори.

— Мамо! Мамо!

„Точно от това се страхувах“, помисли той. Осемгодишно хлапе, което пищи за майка си, и цял кокошарник жени в беля хавлии наоколо. Преди може и да не ги забелязваха, сега обаче всичките се бяха втренчили в тях — сочеха ги и говореха. Васко определено не пасваше на цялостната картинка — два метра висок и с брада, облечен целият в черно, с черна каубойска шапка, нахлупена ниско, за да скрие отхапаното му ухо. Знаеше, че прилича на лошия бандит от скапан каубойски филм. А и Доли не му помагаше с нищо — трябваше да успокои хлапето, да го подкара напред, а тя само стоеше и зяпаше. Не виждаше ли, че момчето всеки миг ще побегне?

Налагаше се да поеме нещата в свои ръце. Понечи да извади пистолета си, но отвсякъде се отваряха врати и жени излизаха да видят какво става… по дяволите, цял шибан клас по йога се изсипа в парка и всичките кокошки една през друга се питаха защо това сладко дете пищи за майка си.

И насред всичко това — той, целият в черно.

Беше прецакан яката.

— Доли — изсъска той, — стегни се, дяволите те взели. Трябва да заведем детето в хирургическия център…

Така и не си довърши изречението, защото една тъмна сянка се стрелна към него сякаш от нищото, скочи във въздуха, залюля се от един клон на три метра височина и — тъкмо когато на Васко му светна, че това е същото онова черно хлапе, онова косматото, дето му отхапа ухото, — черното хлапе се стовари отгоре му като камък, Васко залитна към някакви розови храсти и се стовари по задник.

Толкоз.

Хлапето, Джейми, хукна колкото му крака държат и не спираше да вика майка си. Доли пък изведнъж започна да се държи така, сякаш няма нищо общо с него, със собствения си работодател и любовник, а той целият беше надран от тръните и не успяваше да се измъкне от розовите храсти. Трудно можеш да запазиш някакво достойнство, когато задникът ти е целият надупчен с тръни. И то пред публика от поне стотина души. А всеки миг щеше да цъфне и охраната.

Колкото до черното хлапе, което приличаше на маймуна, то не се виждаше никъде. Изчезнало беше.

Васко разбра, че трябва да се разкара по най-бързия начин. Край на операцията, пълен провал. Доли още си стоеше като някаква шибана Статуя на свободата, така че той започна да я бута, да й крещи да се размърда и че трябва да изчезват. Всичките други жени в парка започнаха да съскат като змии. Някаква дърта брантия по трико крещеше като полудяла: „Тестостероново отравяне!“ Други врещяха: „Остави я на мира!“, „Нещастник!“, „Садист!“. Идеше му да им изкрещи и той, че тя работи за него, но това, разбира се, вече не беше така. Доли беше замаяна и тотално объркана. А кокошките по трика вече крещяха някой да извика полиция.

Можеше да стане само по-лошо.