Ген

— Миналата седмица обаче Службата по патентите на САЩ издаде патент за гена TLA4A. Това е ген-промотор, който кодира определен ензим и този ензим, от своя страна, отстранява една хидроксилна група от центъра на протеин, наречен цитотоксичен Т-лимфоцитен асоцииран протеин 4B. Този протеин е предшественикът на цитотоксина TLA7D, който е резултат именно от премахването на хидроксилната група. Докато не се отстрани хидроксилната група, протеинът няма биологична активност. Следователно генът, който контролира производството на продукта на „Биоджен“, е собственост на университета „Дюк“ и именно това се твърди в документа, който ви дадох.

Родригес беше почервенял до ушите.

— Ваша чест — каза той, — това е опит да се внесе объркване в един съвсем прост казус. Настоявам да…

— Наистина е просто — съгласи се Боб. — Освен ако „Биоджен“ не постигне лицензионно споразумение с „Дюк“, не може да използва ензима, създаден от гена на „Дюк“. Ензимът и неговият продукт са чужда собственост.

— Но това е…

— „Биоджен“ притежава една клетка, ваша чест — каза Боб. — Но не и всички гени във въпросната клетка.

Съдията отново погледна часовника.

— Ще обмисля аргументите ви — каза накрая — и утре ще обявя решението си.

— Но, ваша чест…

— Благодаря ви, господа. Изслушването приключи. — Но, ваша чест, една жена и невръстният й син са преследвани от…

— Смятам, че разбирам проблема. Сега трябва да разбера и какво имат да кажат по въпроса законите. Ще се видим утре, господа.

87.

Кендалови и гостите им крещяха. Джипът летеше към тях, а Васко Бордън ръмжеше от ярост и притискаше с една ръка марлята към кървящото си ухо. Знаеше какво прави. Качи колата на моравата пред къщата, наби спирачки и блокира входната врата. После двамата с Доли изскочиха от джипа, грабнаха сина на Алекс, блъснаха на земята сащисаната майка на детето, метнаха се в джипа и отпратиха.

— Така стоят нещата, сладурано — извика високо Васко. — Щом не сте вътре в къщата, значи сте мои.

И набра скорост по улицата.

— Изгубихме линейката, значи преминаваме към план Б. — Той погледна през рамо. — Доли, скъпа, погрижи се да подготвят амбулаторията. Кажи им, че ще сме при тях след двайсет минути. До час всичко това ще е зад гърба ни.

Хенри Кендал беше в шок. Току пред прага му бяха отвлекли дете, а той нищо не беше направил; собственият му син плачеше в обятията на майка си; Дейв пък беше хвърлил нечие ухо в тревата; майката на другото дете тъкмо се изправяше и крещеше някой да се обади в полицията, но джипа вече го нямаше, завил беше зад ъгъла и просто го нямаше.

Чувстваше се слаб и безсилен, сякаш беше направил нешо лошо. Не можеше да погледне в очите приятелката на Лин, затова влезе в къщата и седна на компютъра. Точно там беше седял преди пет минути, когато Дейв изкрещя и започна целият този ужас.

На екрана още седеше страницата на „ТракТек“, където преди малко беше въвел имената и серийните номера. На Дейв и Джейми, но не и на другия Джейми. Направи го сега, чувстваше се ужасно.

На екрана се появи празна карта и прозорче, където да въведеш номера на устройството, което те интересува. Най-напред въведе номера на Джейми Бърнет. Ако сензорът работеше, маркерът трябваше да се движи по улицата. Само че синият маркер не се движеше, а си стоеше на едно място. Появи се адресът — Марбъри Мадисън Драйв №348, адресът на собствената му къща.

Хенри огледа хола и видя белите маратонки на Джейми в единия ъгъл, заедно с малкия му сак. Хлапето не си беше обуло маратонките.

Хенри въведе серийния номер на собствения си син. Същият резултат. Синият маркер беше на домашния им адрес. После помръдна едва забележимо. И синът му Джейми влезе при него.

— Татко. Какво правиш? Полицията дойде. Искат да говорят с всички.

— Добре, идвам.

— Майка му е много разстроена, тате.

— Идвам.

— Плаче. Мама ме прати да взема хартиени кърпички.

— Идвам.

Хенри бързо въведе третия сериен номер, този на Дейв. Екранът почерня. Хенри зачака. След миг картата се появи отново, този път показваше шосетата на север от града, в участъка на Тори Пайнс.

Синият маркер се движеше.

„Север, шосе Тори Пайн, изток-североизток, 87 км/ч“.

После маркерът зави по Гейлорд, отдалечаваше се от крайбрежието.

По някакъв начин сензорът на Дейв се беше озовал в черния джип. Или беше изпаднал от обувката, или обувката се беше оказала в джипа. Но сензорът беше там и работеше.

— Джейми — викна той на сина си, — доведи Алекс. Кажи й че искам да й покажа нещо.

— Но, тате…

— Върви. И не казвай нищо на полицаите.

Алекс се взираше в екрана.

— Ще пипна тоя кучи син и ще му пръсна шибаната глава. Само да ми пипне детето, мъртъв е. — Гласът й беше равен, студен. Хенри усети как го побиват тръпки. Тази жена не се шегуваше.

— Къде отива? — попита тя.

— Към вътрешността, или пък иска да избегне задръстванията в Дел Мар. Може пак да се върне на крайбрежието. След няколко минути ще разберем.

— Колко се е отдалечил?

— На десетина минути път.

— Да тръгваме. Ти вземи това — каза тя и кимна към лаптопа. — Аз ще си взема пушката.