Ген

— Колкото до Рик Диел — продължи Уотсън, — той си подаде оставката като изпълнителен директор на „Биоджен“. Уинклър и другите основни служители си тръгват заедно с него. Повечето ги чакат неприятности със закона и аз със съжаление трябва да отбележа, че компанията няма да е в състояние да им помогне. Ако нарушиш закона, застрахователната полица на компанията не покрива съдебните ти разходи. Така че ще трябва да се оправят сами.

— За жалост — каза Жаклин Море.

— Така стоят нещата — каза Уотсън. — Като се има предвид настоящата криза, управителният съвет на „Биоджен“ ме помоли да поема ръководството на компанията и да я изправя на крака. Съгласих се срещу справедлив дял от капитала на дружеството.

Бърнет кимна.

— Значи всичко е минало според плана.

Уотсън го изгледа странно.

— Хм, да. Така или иначе, Франк, вече нищо не ти пречи да се върнеш при семейството си. Сигурен съм, че дъщеря ти и внукът ти ще се радват да те видят.

— Надявам се да е така — каза Бърнет. — Алекс сигурно ми е ядосана. Но нещата ще се оправят. Както винаги.

— Точно така — каза Уотсън. И все така без да става, протегна ръка, като примижа едва забележимо.

— Всичко наред ли е? — попита Франк.

— Нищо особено. Попрекалих с голфа вчера. Изглежда, съм си разтегнал нещо.

— Но пък е хубаво да се разсее човек от работата.

— Съвсем вярно — каза Уотсън и го удостои с прочутата си усмивка. — Съвсем вярно наистина.

92.

Брад Гордън вървеше след хората, които се тълпяха към Могъщия Конг, огромното атракционно влакче в парка Сидър Пойнт в Сандаски, Охайо. Вече от седмици обикаляше увеселителните паркове, а този беше най-големият и най-хубавият в Америка. Чувстваше се по-добре — челюстта почти не го болеше.

Притесняваше го единствено мисълта за адвоката му, Джонсън, с когото беше разговарял само веднъж. Джонсън изглеждаше умен, но въпреки това нещо тревожеше Брад. Защо вуйчо му не беше наел някой първокласен адвокат? Преди винаги правеше така. Брад имаше смътното чувство, че животът му е поел по ръба на пропаст.

Но сега избута настрани тези нерадостни мисли и се загледа в релсите високо горе и в хората, които пищяха от вълнение в количките. Биваше си го това влакче. Могъщият Конг! Височината му надхвърляше сто и трийсет метра, а това само по себе си беше предостатъчна причина хората да пищят. Опашката от чакащи жужеше нетърпеливо. Брад също чакаше, а после две много сладки девойчета се наредиха на опашката. Бяха от местната порода, саксийни растения, розовата им кожа излъчваше здраве, напъпилите им гърдички едва повдигаха блузките, а личицата им бяха толкова сладки… Едното носеше шини на зъбите — направо да го схрускаш. Той се качи зад тях в количката и доволно се заслуша в нежните им гласчета и глупавото им бърборене. А после закрещя заедно с всички останали, когато количките полетяха бясно надолу.

Обиколката свърши. Брад кипеше от прилива на адреналин и от едва сдържана възбуда. Краката му леко трепереха, докато слизаше от количката. Зазяпа се в малките кръгли дупета на момичетата, които се отдалечаваха от влакчето на път към изхода. Чакай! Отиваха към касата за билети, пак щяха да се возят! Идеално! Той ги последва и за втори път се нареди на опашката.

Обхванало го беше приятно мечтание и той затаяваше дъх и галеше с поглед меките къдрици на косите им, луничките по раменете. Започваше да си фантазира какво ще е да го направи с една от тях… защо не и с двете всъщност… когато един мъж се приближи към него и каза:

— Елате с мен, моля.

Брад примигна и моментално го обзе чувство на вина, сякаш онзи можеше да прочете мислите му.

— Моля?

— Бихте ли дошли с мен, господине? — Лицето му беше красиво и самоуверено, с насърчителна усмивка. И адски подозрително, реши веднага Брад. Ченгетата често се държаха приятелски и любезно. Нищо не беше направил на тези момичета, сигурен беше. Нито ги беше докоснал, нито ги беше заговорил дори…

— Господине? Ако обичате. Важно е… Бихте ли ме последвали за момент? Не е далеч…

Брад погледна в указаната посока и видя някакви хора с еднакви дрехи, униформи навярно, може би от охраната на парка, както и двама мъже с бели престилки, като служители в санаториум. Имаше и телевизионен екип или нещо такова, във всеки случай снимаха с камери. И изведнъж го обзе параноята.

— Господине — каза красавецът, — моля ви, ще ни бъдете от голяма помощ…

— За какво?

— Моля ви… — Мъжът го дърпаше за лакътя, все по-силно. — Господине, толкова рядко се случва възрастни да повтарят…

„Възрастни да повтарят“. Брад потръпна. Знаеха. И сега този тип, този красив и чаровен сладкодумец го водеше към хората с белите престилки. Явно го бяха наблюдавали и сега искаха да го спипат. Той се дръпна, но красавецът го държеше здраво.

Сърцето на Брад се блъскаше като обезумяло в гърдите му и той усети как паниката го завладява окончателно. Наведе се и измъкна пистолета от кобура.

— Не! Пусни ме!

Красавецът изглеждаше сащисан. Някакви хора се разкрещяха. Мъжът вдигна ръце.

— По-спокойно. Няма да ви напра…