Ген

— Не са. „Скрипс“ е патентовал гена и го е преотстъпил ос лиценз на „Бейнарт Багхоф“, швейцарския фармацевтичен гигант. Било е част от по-голяма пакетна сделка със „Скрипс“, включваща двайсетина различни съвместни проекта. BRD7A не е бил сметнат за приоритетен.

— Какво точно се опитваш да ми кажеш?

— От „Бейнарт“ определили висока лицензна такса за гена.

— Защо? Това е рядко заболяване, няма смисъл да… Робинс сви рамене.

— Те са голяма компания. Един Бог знае защо правят това или онова. Лицензионният им отдел определя такси за близо осемстотин гена, които са под техен контрол. В този отдел работят четиридесет служители. Бюрокрация от чист вид. Така или иначе, таксата е била висока…

— Господи!

— И никоя лаборатория, никъде по света, не е работила върху заболяването през последните пет години.

— Господи!

— Било е твърде скъпо, Джак.

— Тогава аз ще купя проклетия ген.

— Не можеш. Вече проверих. Не се продава.

— Всичко се продава.

— Всяка продажба от страна на „Бейнарт“ трябва да бъде одобрена предварително от „Скрипс“, а от службата за технологичен трансфер на „Скрипс“ отказаха да…

— Няма значение, сам ще го лицензирам.

— Това можеш да направиш. Да.

— И сам ще организирам генното заместване. Ще съберем екип в тази болница.

— Наистина ми се ще да можехме, Джак. Но генното заместване е изключително рисковано и в днешни дни никоя лаборатория не би поела такъв риск. Още никой не е влязъл в затвора за неуспешно генно заместване, но процентът на смърт при пациентите е много висок и…

— Фред. Погледни ме.

— В Шанхай може и да се навият.

— Не, не. Тук.

Фред Робинс прехапа устни.

— Джак, трябва да погледнеш истината в лицето. Шансът за успех е под един процент. Ако пет години бяхме работили, щяхме да имаме резултати от тестове върху животни, от векторни тестове, имунопотискащи протоколи, все неща, които щяха да подобрят шансовете за успех. Но да стреляме на сляпо…

— Само за това имам време. За стрелба на сляпо.

Фред Робинс клатеше глава.

— Сто милиона долара — каза Уотсън. — За лабораторията, която се съгласи да го направи. Ще купим някоя частна клиника. Аз ще съм единственият пациент, никой нищо няма да разбере. Ще направим процедурата там. Или ще се получи, или не.

Фред Робинс поклати тъжно глава.

— Съжалявам, Джак. Наистина съжалявам.

94.

Флуоресцентното осветление в залата за аутопсии се включи постепенно, тръба след тръба. Идеално беше за начален кадър, драматично някак, реши Горевич. Човекът в лабораторната престилка излъчваше строго достойнство — посребряла коса, очила с тънки метални рамки. Международно признатият специалист по анатомия на приматите Йорг Ериксон.

Насочил ръчна камера, Горевич каза:

— Доктор Ериксон, какво ще правим днес?

— Ще се занимаем с един световно известен индивид, предполагаемия говорещ орангутан от Индонезия. Има данни, че това животно е било чуто да говори поне на два езика. Е, сега ще разберем дали това е така.

Д-р Ериксон се обърна към стоманената маса, където трупът лежеше, покрит с бял чаршаф, и дръпна чаршафа с драматичен жест.

— Това е млад индивид от вида Pongo abelii, суматрийски орангутан, разли-чаващ се от борнейския си роднина по по-дребния ръст. Този индивид е от мъжки пол, на приблизителна възраст три години, по всичко личи в добро здраве и без външни наранявания или белези… Така, нека започнем… — И взе един скалпел.

— Чрез разрез по вертикалната равнина разкривам външната мускулатура на гърлото и фаринкса. Забележете супе-риорното и инфериорно стомахчета на омохиоида, както и тук, на стернохиодния мускул… Хммм. — Ериксон се беше навел над шията на животното. Горевич се мъчеше да намери добър ракурс.

— Какво виждате, докторе?

— В момента гледам стилохиоидния и крикотироидния мускули, тук и тук… И това, което виждам, е много интересно. Обикновено при този вид орангутани външната мускулатура на шията е слабо развита и й липсва финият двигателен контрол на човешкия речеви апарат. Но това създание тук, изглежда, е някакъв преходен случай, който носи черти както на класическия орангутански фаринкс, така и елементи, които са по-характерни за човешката шия. Забележете стерно-клейдомастоидния…

„Стерноклейдомастоидния“, помисли си Горевич. Леле! Щеше да се наложи да озвучат записа допълнително.

— Докторе, дали не може на английски?

— Не, термините са латински, не знам как им е преводът…

— Имах предвид да го обясните като за лаици. За зрителите ни.

— А, да, разбира се. Всички тези допълнителни мускули, повечето от които се прикрепват към хиоида… извинете, към адамовата ябълка — тези мускули са по-скоро като при човека, отколкото като при приматите.

— На какво може да се дължи това?

— На някаква мутация, явно.

— А останалата част от тялото? И тя ли е по-скоро човешка?

— Още не съм разгледал останалата част от тялото — малко раздразнено каза д-р Ериксон. — Но ще стигнем и дотам. Особено интересно ще ми е да огледам ротацията по оста на форамен магнем, както и дълбочината и подредбата на мозъчните гънки в моторния кортекс, в зависимост от степента, в която се е запазило сивото вещество.