Ген

Пистолетът в ръката на Брад гръмна. Той разбра какво е станало чак когато видя мъжа да залита. Залитна към Брад и се хвана за него, стискаше го, и Брад стреля отново. Мъжът падна назад. Всичко живо пищеше. Някой извика:

— Той застреля доктор Белармино! Застреля Белармино!

Хората наоколо тичаха като обезумели, сладките малки дупета също тичаха; всичко бяха развалили. И когато някакви хора в униформа започнаха да му викат да хвърли оръжието, той стреля и по тях. А после светът стана черен.

93.

По време на есенната конференция на организацията на университетските служби за технологичен трансфер (ОУСТТ) — група, посветила усилията си за лицензиране работата на университетските учени — филантропът Джак Б. Уотсън направи вълнуващо и ключово обръщение. Засегна обичайните си теми — забележителния напредък на биотехнологиите, важността на гениите патенти, запазването на закона Бей — Доул, който гарантираше интелектуалното право на университетите и фондациите с нетърговска цел, и необходимостта да се запази статуквото, осигуряващо просперитет на бизнеса и големи приходи за университетите.

— Здравето и благосъстоянието на нашите университети зависят от партньорите ни в биотехнологиите и затова те трябва да са силни. Това е ключът към познанието, ключът към бъдещето!

Каза им онова, което искаха да чуят, и слезе от сцената, изпратен от обичайните бурни аплодисменти. Само малцина забелязаха, че леко накуцва и че дясната му ръка не се движи съвсем свободно.

Зад кулисите той хвана за лакътя една красива жена.

— Къде е доктор Робинс, по дяволите?

— Чака те в клиниката — каза тя.

Уотсън изпсува, после се облегна на жената и двамата излязоха навън при чакащата ги лимузина. Вечерта беше студена, имаше лека мъгла.

— Шибани доктори — каза той, — Никакви изследвания повече не искам да ми правят.

— Доктор Робинс не спомена нищо за изследвания.

Шофьорът отвори вратата. Уотсън се качи тромаво, провлачваше единия си крак. Наложи се жената да му помогне.

Той се отпусна на седалката и примижа. Жената се качи от другата страна.

— Много ли те боли?

— Вечер е най-лошо.

— Искаш ли хапче?

— Вече взех едно. — Той си пое дълбоко дъх. — Робинс знае ли какво ми е?

— Май да.

— На теб каза ли ти?

— Не.

— Лъжеш.

— Не ми каза, Джак.

— Господи!

Лимузината набра скорост в мрака. Уотсън гледаше през прозореца и дишаше тежко.

В този час на денонощието клиниката беше пуста. Фред Робинс, трийсет и пет годишен и красив като кинозвезда, чакаше Уотсън заедно с двама по-млади лекари в голяма стая за прегледи. На едната стена имаше светещи кутии за снимки от рентген, електрофореза и ядрено-магнитен резонанс.

Уотсън се отпусна тежко на един стол и махна на по-младите мъже.

— Вие можете да си тръгвате.

— Джак…

— Можеш да ми го кажеш и сам — обърна се Уотсън към Робинс. — Деветнайсет шибани доктори ме преглеждаха през последните два месеца. Толкова резонанси и скенери ми направиха, че вече светя в тъмното. Кажи ми какво ми е. — Махна и на жената. — Ти също изчакай отвън.

Всички излязоха. Уотсън остана сам с Робинс.

— Казват, че си най-добрият диагностик в Америка, Фред. Така че казвай.

— Ами — започна Робинс, — касае се основно за биохимичен процес. Затова исках…

— Преди три месеца — прекъсна го Уотсън — ме заболя кракът. Само седмица по-късно вече го влачех. Обувката ми се протърка от едната страна. Скоро след това ми стана трудно да качвам стълби. Сега имам слабост в дясната ръка. Не мога да си изстискам паста за зъби от тубичката, ако не са помогна с лявата. Става ми трудно да дишам. И всичко това само за три месеца! Така че кажи ми какво става.

— Нарича се пареза на Вогелман — отговори Робинс. — Не се среща често, но не е и от редките болести. Няколко хиляди случая годишно, може би петдесет хиляди в световен мащаб. Най-напред е била описана в края на деветнайсети век от един френски…

— Лекува ли се?

— На този етап — каза Робинс — не е открито задоволително лечение.

— Има ли някакво лечение?

— Палиативни и укрепващи процедури, масаж и витамини от групата В…

— Но няма лечение.

— Всъщност да, няма, Джак.

— Какво го причинява?

— Това поне знаем. Преди пет години екипът на Ендърс от института „Скрипс“ изолира един ген, BRD7A, който кодира специфичен протеин, ангажиран във възстановяването на миелина около нервните клетки. Доказаха, че мутация в гена причинява пареза на Вогелман при животните.

— И какво, казваш ми, че имам заболяване, причинено от генен дефицит? Не е кой знае какво.

— Да, но…

— Преди колко време са открили гена? Пет години? Значи можем да започнем генно заместване, за да се произвежда кодираният протеин в тялото…

— Заместващата терапия крие рискове, разбира се.

— Мислиш ли, че ми пука? Погледни ме, Фред. Колко време ми остава?

— Срокът варира, но…

— Казвай.

— Може би четири месеца.

— Господи! — Уотсън прокара ръка по челото си, после вдиша дълбоко. — Добре, значи така стоят нещата. Да направим терапията. Минали са пет години, значи трябва да са изработили протокол.

— Не са — каза Робинс.

— Някой трябва да го е направил.