Героят

Но сега съдебната зала изчезна и всичко, което виждах, бяха спомени за Томас като тийнейджър в дните, когато тримата с Метиъс хапвахме свинска супа със соеви шушулки под козирката на уличен ресторант, разположен на първия етаж, а дъждът се лееше навсякъде около нас. Спомних си как Томас ми показа първия си зачислен пистолет. Дори си спомних за онзи път, когато Метиъс ме заведе на следобедните си тренировки. Бях на дванадесет и бях започнала курсовете си в „Дрейк“ едва от седмица — колко невинно изглеждаше тогава всичко. Онзи следобед Метиъс ме взе след следобедните ми лекции точно навреме и ние се отправихме към сектор „Тангаши“, където той водеше тренировките на патрула си. Все още мога да усетя топлината на слънцето, падащо върху косата ми, все още виждам веещата се къса черна пелерина на Метиъс, отблясъка от сребърните му пагони и все още чувам енергичното потропване на лъскавите му ботуши по цимента. Докато се настанявах на една пейка в ъгъла и включвах компютъра си, за да се преструвам, че се подготвям, четейки предварително текстове, Метиъс строи войниците си за проверка. Спря се пред всеки от тях, за да им посочи недостатъци по униформите.

— Кадет Рин — излая той към един от по-новите си войници. Тя подскочи от твърдия като стомана глас на брат ми, след което наведе засрамено глава, когато Метиъс чукна самотния медал, закачен на куртката й. — Ако носех медала си по подобен начин, командир Джеймсън щеше да ме разжалва. Искаш ли да бъдеш махната от този патрул, войнико?

— Ннне, сър — заекна кадетът.

Метиъс прибра ръце зад гърба и продължи нататък. Отправи критики към още трима войници, преди да стигне до Томас, който стоеше мирно близо до края на редицата. Метиъс огледа униформата му строго и щателно. Естествено екипировката на Томас бе абсолютно безупречна — нито един разнищен шев, всеки медал и пагон гладко полирани до блясък, толкова безупречни ботуши, че вероятно можех да видя отражението си в тях. Дълга пауза. Оставих компютъра си и се наведох напред, за да наблюдавам по-отблизо. Най-накрая брат ми кимна.

— Отлично, войнико — рече той на Томас. — Не спирай да се трудиш и ще се погрижа командир Джеймсън да те повиши преди края на годината.

Изражението на Томас не се промени, но видях как повдигна с гордост брадичката си.

— Благодаря, сър — отвърна той. Очите на Метиъс се спряха върху него за миг, след което продължи нататък.

Когато най-сетне приключи с проверката, брат ми се обърна към целия патрул:

— Разочарован съм от проверката, войници — извика им той. — Сега сте под моя опека, а това значи, че сте под опеката на командир Джеймсън. Тя очаква повече качество от тази група и затова няма да е лошо, ако вложите повече старание. Разбрано?

Отговориха му, като отривисто козируваха.

— Да, сър!

Погледът на Метиъс се върна върху Томас. По лицето на брат ми видях изписано уважение, дори възхищение.

— Ако всеки от вас обръща внимание на детайлите, както прави кадет Брайънт, ще бъдем най-великият патрул в страната. Нека той да служи за пример на всички ви. — Метиъс се присъедини към тях и за последен път козирува. — Да живее републиката!

Кадетите повториха думите в един глас.

Споменът бавно избледня от мислите ми и гласът на Метиъс се превърна в призрачен шепот, който ме остави слаба и изтощена в самотата ми.

Брат ми винаги говореше за фикс идеята на Томас да бъде перфектен войник. Спомних си за сляпата вярност, която Томас изповядваше към командир Джеймсън, същата сляпа преданост, която сега отдаваше на своя нов Електор. Тогава си спомних как двамата с Томас седяхме един срещу друг в стаята за разпити — спомних си страданието, изписано в очите му. Как ми бе казал, че е искал да ме защити. Какво се бе случило с онова срамежливо, непохватно момче от бедните сектори на Лос Анджелис, момчето, което тренираше с Метиъс всеки следобед? Нещо замъгли погледа ми и бързо избърсах с ръка очите си.

Можех да бъда милостива. Можех да помоля Андън да пощади живота му, да му позволя да излежи присъдата си в затвор и да му дам шанс да изкупи греховете си. Но вместо това просто стоях там със стиснати устни и уверена поза, с кораво като камък сърце. На мое място Метиъс щеше да бъде по-милостив.

Но никога не съм била толкова добър човек, колкото брат ми.

— С това приключва процесът срещу капитан Томас Аликзандър Брайънт и командир Наташа Джеймсън — завърши Андън. Той вдигна ръка към Томас и кимна веднъж. — Капитане, имате ли нещо, което искате да кажете на Сената?

Томас не потрепна дори за миг, по лицето му нямаше никакъв признак на страх, разкаяние или гняв. Наблюдавах го внимателно. След миг той вдигна очи нагоре, където стоеше Андън, и направи нисък поклон.

— Преславни мой, Електор — отвърна с ясен и уверен глас. — Аз посрамих републиката, действайки по начин, който не ви се е харесал и ви е разочаровал. Смирено приемам присъдата си. — Той се изправи и отново козирува. — Да живее републиката.