Героят

Тя само сви рамене и премери някакви дрехи върху мен, но видях неспокойството в очите й.

— Не — отвърна Фалин, — не съвсем. Но съм сигурна, че няма за какво да се притеснявате.

Не повдигнах повече въпроса, но вълна на неспокойство премина през главата ми. Денвър укрепваше защитата си. Джун не ми бе обяснила защо иска толкова много да посетя този банкет, толкова, че се свърза лично с мен след толкова месеци без комуникация. Какво, по дяволите, искаше тя от мен? Какво искаше републиката този път?

Ако наистина републиката отново щеше да влиза във война, то тогава може би трябваше да намеря начин да измъкна Идън от страната. В крайна сметка вече имахме правото да напуснем. Не знаех какво ме задържаше тук.

Часове по-късно, след като слънцето бе залязло и започнаха да изстрелват фойерверките по случай рождения ден на Електора из произволни части от града, един джип ме взе от апартамента ми и ме откара до салон „Колбърн“. Надничах нетърпеливо през прозореца. Хора вървяха нагоре-надолу по тротоарите в компактни групички. Тази вечер всеки бе облечен в много специфично облекло — предимно червено с лек златист грим и републикански гербове, щамповани на видни места тук и там: върху опаката страна на белите ръкавици или върху ръкавите на военните куртки. Питах се колко от тези хора са съгласни с графити надписа Андън е нашият спасител и колко бяха на страната на съобщението Андън е измамник. Войски маршируваха нагоре-надолу по улиците. Всички джъмботрони показваха огромни изображения на герба на републиката, последвани от жива връзка от празненствата, случващи се в салон „Колбърн“. Републиканската пропаганда по джъмботроните беше сериозно намаляла, а заслуга за това имаше Андън. За съжаление все още нямаше новини за външния свят. Все пак човек не може да има всичко.

Когато стигнахме заоблените стъпала на салон „Колбърн“, по улиците се вихреха празненства, имаше тълпи от хора и намръщени пазачи. Зрителите избухнаха в силни възгласи, когато ме видяха да слизам от джипа, рев, от който се разтресох чак до костите, и пристъп на болка прониза задната част на главата ми. Колебливо им помахах.

Фалин ме чакаше на най-долното стъпало, водещо към салона „Колбърн“. Този път беше облечена в златиста рокля, а по миглите й блещукаше златен прашец. Поклонихме се един на друг, преди да я последвам, и наблюдавах как даваше знак на другите да се отдръпнат от пътя ни.

— Изглеждате елегантно — рече тя. — Някой много ще се зарадва да ви види.

— Не мисля, че Електорът ще се бълнува толкова, колкото си мислите.

Тя ми се усмихна през рамо.

— Не говорех за Електора.

Сърцето ми подскочи при тези думи.

Проправихме си път през екзалтираната тълпа. Протегнах врат и се вгледах в изисканата красота на салона „Колбърн“. Всичко блестеше. Тази вечер всяка от колоните бе украсена с дълги алени знамена, върху които бе изрисуван гербът на републиката, а точно по средата на колоните, над входа на салона, беше окачен най-големият портрет, който някога бях виждал. Гигантското лице на Андън. Фалин ме приведе по коридора, където сенатори водеха непринудени разговори, а други елитни гости общуваха и се смееха едни с други, сякаш всичко в страната вървеше като по вода. Но зад техните радостни маски се четяха признаци на нервност, примигваха очи и се сбръчкваха вежди. Тук също оставаше усещането, че има необичайно голям брой войници. Опитах да подражавам на характерния изискан начин, по който гостите се движеха и говореха, но спрях, когато Фалин забеляза, че го правя.

Няколко минути се лутахме из пищния, просторен пейзаж на салона „Колбърн“, изгубени сред море от политици. Акселбантите на пагоните ми дрънчаха. Оглеждах се за нея, макар да не знаех какво щях да й кажа, когато — ако — я откриех. Как въобще щях да я зърна сред целия този проклет разкош? Накъдето и да се обърнехме, виждах навалица от многоцветни рокли и лъскави костюми, фонтани и пиана, келнери, разнасящи високи чаши с шампанско, изискани хора с фалшиви усмивки. Усетих как внезапно ме завладява клаустрофобия.

Къде съм? Какво правя тук?

Сякаш по поръчка в мига, в който си зададох тези въпроси, най-накрая я съзрях. По някакъв начин, сред всичките тези аристократи, които се сливаха в един размазан портрет, очите ми забелязаха силуета й и се спряха върху нея. Джун. Глъчката около мен се превърна в приглушен неясен шум, тих и безинтересен, и цялото ми внимание безнадеждно се съсредоточи върху момичето, пред което смятах, че ще мога да се изправя.