Героят

— Ако се вгледаш достатъчно дълго в главата му, може да й пораснат крила и да отлети — измърмори тя.

Усмихнах се на тези думи.

Те изместиха темата от мен към въпроса как най-добре да разпределят учениците в гимназиите сега, когато Изпитанията бяха спрени. Политическите брътвежи ми лазеха по нервите. Отново започнах да оглеждам тълпата за Дей. След още едно безуспешно търсене аз най-накрая сложих ръка върху рамото на Андън и се наведох, за да му прошепна:

— Извинете ме. Връщам се веднага.

Той кимна в отговор. Когато се обърнах и тръгнах да се слея с тълпата, усетих как погледът му се спря върху мен.

Прекарах няколко минути в напразно обикаляне на балната зала, като се поздравявах с различни сенатори и семействата им, докато се разхождах. Къде беше Дей? Опитах се да доловя откъси от разговори или да забележа къде можеше да са се струпали хора. Дей беше знаменитост. Трябва да бе привлякъл внимание, ако вече бе пристигнал. Тъкмо щях да се отправя към другата половина на балната зала, когато бях прекъсната от високоговорителите. Клетвата. Въздъхнах, след което се върнах обратно към мястото, където Андън вече бе заел позиция на сцената, а от двете му страни бяха застанали войници, които държаха републикански знамена.

— Заклевам се във вярност към знамето на американската република…

Дей. Ето къде беше.

Застанал на около петнадесет метра, отчасти с гръб към мен, така че виждах само мъничка част от профила му, с пусната надолу и перфектно права коса, а под ръка го държеше момиче в бляскава златиста рокля. Когато го огледах по-внимателно, забелязах, че устните му въобще не се помръдваха. Остана безмълвен през цялата клетва. Вниманието ми отново се концентрира върху случващото се на сцената, когато залата се изпълни с ръкопляскания и Андън започна да произнася предварително подготвеното си слово. С периферното си зрение видях как Дей се завъртя, за да хвърли поглед през рамо. Ръцете ми се разтрепериха в мига, в който зърнах лицето му — наистина ли бях забравила колко красив беше той, как в очите му се отразяваше нещо диво и неопитомено, свободно, дори сред целия този ред и елегантност?

Когато речта приключи, аз се запътих право към Дей. Той беше облечен в перфектно ушита черна военна куртка и костюм. Дали не беше отслабнал? Изглежда, че беше изгубил поне четири килограма и половина, откакто го бях видяла за последно. Неотдавна бе боледувал. Когато се приближих, Дей ме забеляза и прекъсна разговора със своята придружителка. Ирисите му леко се разшириха. Усетих топлината, която се надигаше по бузите ми, но успях да я потисна. Това щеше да бъде първата ни среща лице в лице от месеци и отказвах да приличам на глупачка.

Спрях се на няколко метра. Очите ми се стрелнаха към придружителката му, момиче, което разпознах като Фалин — осемнадесетгодишната дъщеря на сенатор Феделма.

Двете с нея разменихме бързи кимвания. Фалин се ухили.

— Здрасти, Джун — поздрави ме тя. — Тази вечер изглеждаш великолепно.

Усмихнах й се искрено — приятна промяна след всичките отренирани усмивки, които отправях към другите кандидат-принцепси.

— Ти също — отвърнах.

Фалин не се забави нито за един неловък миг — забеляза леко изчервените ми бузи и се поклони и на двама ни. След което се отправи обратно към тълпата и ни остави с Дей сами сред морето от хора.

За секунда само се гледахме един друг. Наруших мълчанието, преди да бе продължило твърде дълго.

— Здрасти — започнах. Огледах лицето му, като си опреснявах спомените с всеки малък детайл. — Радвам се да те видя.

Дей се усмихна и се поклони, но погледът му не се откъсна от мен. Начинът, по който ме гледаше, ставаше причина вълни от страст да минават през тялото ми.

— Благодаря за поканата.

Да чуя отново гласа му, изправена пред него… Поех си дълбоко дъх и се напомних защо го бях поканила. Очите му танцуваха по лицето и роклята ми — изглеждаше готов да я коментира, но след това се отказа и махна с ръка към залата.

— Хубавичко парти сте си спретнали тук.

— Никога не е толкова забавно, колкото изглежда — отвърнах тихо, за да не ме чуят другите. — Мисля, че някои от тези сенатори може да се пръснат от яд, че са принудени да разговарят с хора, които не харесват.

По устните на Дей се появи лека усмивка на облекчение от закачката ми.

— Радвам се, че не съм единственият, който е нещастен.

Андън вече бе напуснал сцената и коментарът на Дей ми напомни, че скоро трябваше да го съпроводя на банкета. Мисълта ме накара да изтрезнея.

— Време е — рекох аз и махнах на Дей да ме последва. — Банкетът е в съвсем тесен кръг. Ти, аз, другите кандидат-принцепси и Електорът.

— Какво се е случило? — попита Дей, когато ме настигна и закрачи до мен. Ръката му се докосна до моята и по кожата ми пролазиха тръпки.

С усилие успях да затая дъх.

Концентрирай се, Джун.

— Не каза нищо конкретно по време на последния ни разговор. Надявам се, че има сериозна причина, която налага да понасям компанията на тези превзети дрисльовци от Конгреса.