Героят

— Републиката и колониите са във война от цяла вечност. С какво тази ще бъде по-различна?

— Този път те ще спечелят — прошепнах. — Имат силен съюзник. Знаят, че сме уязвими в преходния период на избор на нов, млад Електор. Ако не им доставим това лекарство, нямаме никакъв шанс. — Присвих очи. — Не си ли спомняш какво видяхме, когато отидохме в колониите?

За миг Дей остана безмълвен. Макар че не го изрече на глас, видях противоречието, ясно изписано по лицето му. Най-накрая той въздъхна и присви гневно устни.

— Смяташ, че ще позволя на републиката отново да вземе Идън? Ако Електорът вярва в това, то аз наистина съм направил грешка, като застанах зад него и го подкрепих. Не съм му помагал, за да видя как отново захвърля брат ми в някаква лаборатория.

— Съжалявам — отвърнах. Нямаше смисъл да се опитвам да го убедя колко неприятна беше ситуацията и за Андън. — Той не трябваше да те моли по подобен начин.

— Той те е накарал да го направиш, нали? Обзалагам се, че и ти също си се възпротивила, нали? Знаеш как изглежда цялата тази работа. — Тонът му стана още по-гневен. — Знаела си какъв ще е отговорът ми. Защо въпреки това ме повика?

Погледнах го в очите и изрекох първото нещо, което ми мина през ума.

— Защото исках да те видя. Не е ли това причината ти също да се съгласиш да дойдеш?

Думите ми го накараха да замлъкне за миг. След което се завъртя, вдигна ръце във въздуха и въздъхна.

— Кажи ми тогава какво мислиш ти. Кажи ми истината. Какво би ме помолила да направя, ако не чувстваше абсолютно никакъв натиск от когото и да е в тази страна?

Прибрах кичур коса зад ухото си. Запази самообладание, Джун.

— Бих… — започнах, след което се разколебах.

Какво щях да кажа? Логически бях съгласна с преценката на Андън. Ако колониите стореха това, с което ни заплашваха, ако ни атакуваха с цялата си мощ с помощта на държава — суперсила, то тогава много невинни животи щяха да бъдат погубени, освен ако не рискувахме един такъв живот. Просто нямаше по-лесна възможност. Освен това можехме да гарантираме, че Идън ще бъде третиран по възможно най-добрия начин от най-добрите лекари и ще има осигурен най-добрия физически комфорт. Дей можеше да присъства по време на всички процедури — можеше да наблюдава точно какво се случва. Но как да обясня това на едно момче, което вече бе загубило цялото си семейство, което и преди бе виждало как провеждат експерименти с брат му, и върху което също бяха правени експерименти? Това бе една подробност, която Андън не разбираше толкова добре, колкото мен, макар на хартия да познаваше миналото на Дей — той все още не познаваше самия Дей, не бе пътувал с него и не бе ставал свидетел на страданието, през което бе преминал. Въпросът беше твърде сложен, за да бъде разрешен с проста логика.

Най-важното — Андън не можеше да гарантира безопасността на брат му. Всичко щеше да съдържа известен риск, а аз знаех с абсолютна сигурност, че нищо на този свят не може да накара Дей да поеме този риск.

Той вероятно забеляза терзанието, танцуващо по лицето ми, защото поомекна и се приближи. На практика усещах горещината, която излъчваше, топлината от близостта му, която ме караше да дишам учестено.

— Тази вечер дойдох тук заради теб — рече тихо той. — Няма нищо друго на този свят, с което да ме убедят да дойда. Не мога да отхвърля единствено твоята молба. Казаха ми, че ти лично… — Той преглътна. В изражението му бушуваше позната борба от емоции, която остави в мен неприятно чувство — емоции, които разпознавах като копнеж по онова, което имахме някога, и страдание заради това, че бе пожелал едно момиче, което бе унищожило семейството му. — Толкова е хубаво да те видя, Джун.

Той произнесе думите така, сякаш освобождаваше тежко бреме, което го бе потискало. Запитах се дали може да чуе как сърцето ми блъска като обезумяло в ребрата ми. Когато обаче проговорих, успях да запазя гласа си равен и спокоен.

— Добре ли си? — попитах. — Изглеждаш блед.

Бремето се върна в погледа му и краткият миг на интимност се изпари, когато се отдръпна и започна да си играе с ръбовете на ръкавиците си. Той винаги е ненавиждал ръкавиците — спомних си аз.

— Изкарах лош грип през последните няколко седмици — отвърна Дей и бързо ми се ухили. — Вече съм по-добре.

Очите му едва доловимо се отместиха встрани, той се почеса по крайчеца на ухото, крайниците му бяха сковани, липсваше синхрон между думите и усмивката му.

Наклоних глава към него и се намусих.

— Ти си ужасен лъжец, Дей — рекох. — По-добре ми кажи какво те мъчи.

— Няма нищо за казване — отвърна автоматично той. Този път насочи погледа си към пода и сложи ръце в джобовете си. — Ако изглеждам зле, то е, защото съм притеснен за Идън. След една година лечение все още не вижда кой знае колко. Лекарите ми казват, че може да се нуждае от някакви специални контактни лещи и дори и тогава може никога да не възвърне напълно зрението си.