Героят

Затворих очи и се опитах да следвам командите на малкия си брат, но ми бе трудно въобще да мога да го чуя през блъскането в главата ми. Болката бе мъчителна, всепоглъщаща, като нажежен до бяло нож, който многократно се забива в задната част на мозъка. Вдишай, издишай. Моделът беше следният: първо — усещаш притъпена, сковаваща болка, последвана от възможно най-лошата такава, която преминава през главата ти като копие, промушено през черепа, а сблъсъкът с него е толкова силен, че цялото ти тяло се вцепенява — трае около три пълни секунди, следва кратък миг на облекчение. След това се повтаря отново.

— Колко време измина? — изпъшках към Идън.

Бледа синя светлина бавно се процеждаше през прозорците.

Той извади малък квадратен комуникатор и натисна единственото му копче.

— Колко е часът? — попита той.

Устройството незабавно отговори:

— Пет и тридесет.

Идън остави комуникатора настрана.

— Изминал е почти час. Продължавало ли е толкова дълго преди?

Умирам. Наистина умирам. В моменти като този се чувствах доволен, че вече не се срещах често с Джун. Мисълта да ме види потен и мръсен на кухненския ми под, стиснал отчаяно ръката на малкото ми братче като някой ревлив слабак, докато тя изглежда зашеметяващо в своята аленочервена рокля с обсипана с бижута коса… Знаете ли, дори се радвах, че мама и Джон не могат да ме видят в този момент.

Когато изстенах от още един мъчителен и остър пристъп на болка, Идън отново извади комуникатора си и натисна бутона.

— Край. Обаждам се на лекарите. — Когато устройството изпиука, канейки го да подаде команда, той нареди: — Дей се нуждае от линейка. — След това, преди да успея да възразя, повиши глас и извика Луси.

Няколко секунди по-късно я чух да приближава. Не включи осветлението — знаеше, че това само прави главоболията ми още по-тежки. Вместо това видях набития й силует в тъмнината и я чух да вика:

— Дей! Откога седиш тук? — Тя се втурна към мен и опря пълната си ръка до бузата ми. След това хвърли поглед на Идън и докосна брадичката му. — Обади ли се да повикаш лекарите?

Идън кимна. Луси отново огледа лицето ми, притеснено и неодобрително изцъка с език и побърза да вземе мокра кърпа.

В този миг последното място, където исках да отида, бе в някоя републиканска болница… но Идън вече се бе обадил, а и щеше да е по-добре да не умирам. Зрението ми започна да става размазано и осъзнах, че причината за това бе, че очите ми не спираха да сълзят. Избърсах с ръка лицето си и изтощено се усмихнах на Идън.

— По дяволите, от мен капе вода като от някой спукан кран.

Идън се опита да отвърне на усмивката ми.

— Да, имал си и по-добри дни.

— Хей, хлапе. Помниш ли онзи път, когато Джон те помоли да се грижиш за растенията му и да ги поливаш?

Идън се намръщи за секунда, ровейки се из спомените си, след което на лицето му изгря усмивка.

— Добра работа свърших, нали?

— Построи онзи малък импровизиран катапулт пред вратата ни. — Затворих очи и се отдадох на спомена, като временно се разсеях и забравих за болката. — Да, спомням си това изобретение. Ти постоянно мяташе водни балони по горките цветя. Останаха ли им въобще някакви венчелистчета, след като приключи? 0, човече, Джон беше толкова бесен. — Той беше още по-ядосан, защото Идън бе едва на четири по онова време, а как да накажеш малкото си братче, което те гледа с ококорени очи?

Идън се изкикоти. Потреперих, когато още една вълна от болка ме заля.

— Какво казваше мама за нас? — попита брат ми.

Сега вече усетих, че и той също се опитваше да насочи мислите ми върху други неща.

Успях да се усмихна.

— Мама казваше, че да гледа три момчета е като да има говорещо торнадо за домашен любимец. — Двамата се засмяхме за миг, после стиснах отново очи.

Луси се върна с кърпата. Постави я на челото ми, а аз въздъхнах облекчено при допира с хладната й повърхност. Луси измери пулса ми, а след това и температурата.

— Даниел — обади се Идън, докато тя се занимаваше с мен. Той се приближи още по-близо, очите му продължаваха да гледат втренчено в една точка отдясно на главата ми. — Дръж се, чуваш ли?

Луси го погледна намръщено заради това, което загатваше тонът му.

— Идън — смъмри го тя. — Искам повече оптимизъм в тази къща.

В гърлото ми се надигна буца и дишането ми се учести. Джон бе загинал, мама бе загинала, татко бе загинал. Наблюдавах Идън с натежало сърце. Преди се надявах, че тъй като той бе най-малкият, ще може да се поучи от моите грешки и тези на Джон и ще бъде най-успелият, може би ще постъпи в колеж или ще изкарва добри пари като механик, че ние ще бъдем около него, за да го напътстваме през трудните моменти в живота. Какво щеше да се случи с него, ако и аз си отидех? Какво щеше да се случи, ако трябваше да се изправи сам срещу републиката?