Героят

Наскоро бях започнал да използвам контролен механизъм, в който се преструвам, че се оттеглям в черупката си и пропълзявам извън тялото си, сякаш не съм наистина тук и вместо това наблюдавам света от перспективата на друг човек. Идън не ми е брат. Той дори не е реален. Нищо не е реално. Всичко е илюзия. Помагаше ми. Изчаках без всякакви емоции, докато Идън постепенно се съвзе и след това внимателно отново се промъкнах в тялото си.

Най-накрая, когато избърса и последните сълзи, той се поизправи и се сгуши до мен.

— Луси е отпред и попълва документацията. — Гласът му все още беше разтреперан. — Беше в безсъзнание около десет часа. Казаха, че се е наложило да те изведат от сградата през главния вход — просто не е имало достатъчно време, за да се опитват да те измъкнат тайно.

— Видя ли ни някой?

Идън разтърка слепоочията си в опит да си спомни.

— Може би. Не знам. Не си спомням — бях твърде разстроен. Прекарах цяла сутрин в чакалнята, защото не ме пускаха при теб.

— Знаеш ли… — преглътнах. — Чул ли се нещо от лекарите?

Идън Въздъхна облекчено.

— Всъщност не. Но поне сега си добре. Лекарите казаха, че не си се повлиял добре от лекарството, което са ти предписали. Вече няма да ти го дават и ще опитат нещо различно.

Начинът, по който Идън ми каза това, накара сърцето ми да забие по-бързо. Той не разбираше напълно същността на ситуацията — все още смяташе, че единствената причина да припадна по подобен начин бе не защото състоянието ми се влошаваше, а защото не се бях повлиял добре от лекарствата. Гадно, потискащо чувство се настани в стомаха ми. Разбира се, че той беше оптимистично настроен, естествено че смяташе, че това е просто временно влошаване. Взимах това проклето лекарство през последните два месеца, след като първите два курса бяха престанали да оказват въздействие, но въпреки допълнителните главоболия, кошмари и гадене се надявах, че хапчетата вършат поне някаква работа, че успешно свиват проблемното място в хипокампа ми — превзетата дума, с която описваха долния дял на мозъка. Очевидно не беше така. Ами ако нищо не можеше да подейства?

Поех си дълбоко въздух и се усмихнах заради брат ми.

— Е, поне сега вече знаят. Може би ще опитат нещо по-добро този път.

Идън също се усмихна сладко и наивно.

— Да.

Няколко минути по-късно лекарят влезе и Идън се върна в чакалнята. Докато докторът ми обясняваше с тих глас за следващите ни възможности, с какви лечения ще опитат да експериментират по-нататък, той също така ми разясни колко минимален шанс имам. Както се бях опасявал, реакцията ми не се дължеше единствено на временен ефект на лекарството.

— Лекарството бавно свива засегнатата зона — обясни лекарят, но изражението му остана мрачно. — Тялото ви отхвърля старото лекарство, принуждавайки ни да търсим алтернатива. Просто трябва да действаме незабавно, Дей, да се опитаме да го смалим достатъчно и да го отстраним, преди лекарството да е повлияло зле.

Слушах всичко това със сериозно изражение — гласът му сякаш идваше изпод вода, глух и неясен.

Най-накрая го прекъснах и казах:

— Вижте, просто ми кажете направо. Колко време ми остава? Ако нищо не помогне?

Лекарят присви устни, поколеба си и поклати глава с въздишка.

— Най-вероятно около месец — призна той. — Може би два. Правим всичко по силите си.

Месец или два. Е, в миналото са правили грешки — месец или два по-скоро означаваше четири или пет. И все пак. Погледнах към вратата, където вероятно Идън се бе притиснал към дървената плоскост, опитвайки се напразно да чуе какво си говорим. След това се обърнах отново към лекаря и преглътнах буцата в гърлото си.

— Два месеца — повторих. — Имам ли някакъв шанс?

— Може да опитаме някои по-рисковани лечения, макар че те имат странични ефекти, които може да се окажат фатални, ако се повлияете зле от тях. Операция, преди да сте готов за нея, вероятно ще ви убие. — Лекарят скръсти ръце. Очилата му уловиха студената флуоресцентна светлина и проблеснаха, напълно скривайки очите му. Приличаше на машина. — Дей, препоръчвам ви да започнете да подреждате приоритетите си.

— Да подредя приоритетите си?

— Подгответе брат си за новината — отвърна той. — И приключете с всички незавършени задължения.

Джун

В 08:10 ЧАСА СУТРИНТА СЛЕД ИЗВЪНРЕДНИЯ БАНКЕТ Андън ми се обади.

— Става въпрос за капитан Брайънт — обясни той. — Заявил е последното си желание и то е да се види с теб.

Седнах на ръба на леглото си, примигнах, за да пропъдя нощта, прекарана в неспокоен сън, и се опитах да впрегна в действие енергията си, за да осъзная какво ми казваше Андън.

— Утре го местим в затвор на другия край на Денвър, за да го подготвим за последния му ден. Той е помолил да те види преди това.

— Какво иска?

— Каквото и да има да казва, иска то да бъде чуто единствено от твоите уши — отвърна Андън. — Не забравяй, Джун — имаш право да му откажеш. Не сме длъжни да приемем тази последна молба.