Героят

— Идън — прошепнах му внезапно и го придърпах по-близо. Очите му се разшириха от настоятелния ми тон. — Слушай внимателно, ясно? Ако от републиката някога те помолят да отидеш с тях, ако някога не съм си вкъщи или съм в болницата и те дойдат и почукат на вратата ни, никога недей да тръгваш с тях. Разбра ли ме? Първо, ще ми се обадиш, ще извикаш Луси, ще… — Поколебах се. — Ще потърсиш Джун Ипарис.

— Твоята кандидат-принцепс?

— Тя не е моята… — Намръщих се от нов пристъп на болката. — Просто го направи. Обади й се. Кажи й да ги спре.

— Не разбирам…

— Обещай ми. Недей да тръгваш с тях, каквото и да става. Разбра ли?

Отговорът ми беше прекъснат от разтърсваща болка, която ме връхлетя толкова силно, че рухнах на земята и се сбих на топка. Издадох задавен писък — имах чувството, че главата ми е разцепена надве. Дори опрях трепереща ръка до тила си, сякаш за да се уверя, че мозъкът ми не изтича върху пода. Някъде над мен Идън крещеше. Луси отново се обади на лекаря, този път бе направо обезумяла.

— Просто побързайте! — крещеше тя. — Побързайте!

Когато медиците пристигнаха, аз ту се свестявах, ту изпадах в безсъзнание. През мъгла от омара усетих как ме вдигат от кухненския под и ме изнасят от жилищната кула, след това ме вкараха в чакаща линейка, която бе дегизирана като обикновен полицейски джип. Сняг ли валеше? Няколко леки снежинки паднаха върху лицето ми и ме изненадаха с пробождащата си хладина. Извиках имената на Идън и Луси — те отговориха отнякъде, където не можех да ги зърна.

След това бяхме в линейката и потеглихме.

Всичко, което виждах, бяха цветни петна, мъгляви кръгове, движещи се напред-назад, сякаш надничах през дебело и неравно стъкло. Опитах се да разпозная някои от формите. Дали бяха хора? Силно се надявах да е така — иначе наистина бях мъртъв, или може би се носех сред океана и навсякъде около мен плуваха отломки. В това нямаше логика обаче, освен ако лекарите просто не бяха решили да ме хвърлят направо в Тихия океан и да забравят за мен. Къде беше Идън? Сигурно го бяха отвели. Точно като в кошмара. Бяха го завлекли в лабораториите.

Не можех да дишам.

Опитах да вдигна ръце към гърлото си, но тогава някой извика нещо и усетих тежест върху тях, която ги прикова. Нещо студено се спускаше в гърлото ми и ме давеше.

— Успокой се! Добре си. Опитай се да преглътнеш.

Направих каквото ми нареди гласът. Преглъщането се оказа по-трудно, отколкото си мислех, но най-накрая успях и студеното нещо се плъзна надолу в гърлото ми и стомаха, смразявайки ме до мозъка на костите ми.

— Точно така — продължи вече малко по-спокойно гласът. — Мисля, че ще помогне при бъдещи главоболия. — Изглеждаше, че вече не говори на мен и секунда по-късно още един глас се намеси.

— Явно, че има някакъв ефект, докторе.

Сигурно отново бях припаднал, защото, когато се събудих, формата на тавана беше различна и светлината от късен следобед се спускаше в стаята ми. Примигнах и се огледах наоколо. Мъчителната болка в главата ми бе изчезнала, поне засега. Също така виждах достатъчно ясно, за да осъзная, че съм в болнична стая, портретът на Андън бе окачен на едната стена, а на другата имаше екран, по който вървяха новините. Изстенах, след което отново затворих очи и изпъшках. Глупави болници. Бяха ми дошли до гуша.

— Пациентът е буден.

Обърнах се и видях монитор близо до леглото ми, който изричаше тази фраза. Секунда по-късно от говорителите се обади глас на истински човек.

— Господин Уинг?

— Да?

— Брат ви скоро ще дойде да ви види.

Веднага след като гласът замлъкна, вратата се отвори и Идън влетя с две вбесени медицински сестри, които вървяха по петите му.

— Даниел — задъхано рече той, — най-сетне се събуди! Определено ти отне доста време.

Увреденото му зрение го изненада — брат ми се препъна в ръба на едно чекмедже, преди да успея да го предупредя, и се наложи сестрите да го уловят, за да го предпазят да не падне.

— По-спокойно, хлапе — обадих се. Гласът ми звучеше изморен, макар да се чувствах бодър и без болки. — Колко време бях в несвяст? Къде е… — Спрях се, объркан за миг. Това беше странно. Как се казваше нашата прислужница? Потърсих името й в мислите си. Луси. — Къде е Луси? — довърших.

Идън не отговори веднага. Когато сестрите най-сетне го настаниха до леглото ми, той се примъкна по-близо до мен и обхвана с ръка врата ми. За мой ужас осъзнах, че плаче.

— Хей — потупах го по главата. — Успокой се — всичко е наред. Буден съм.

— Мислех, че няма да оживееш — измърмори той. Бледите му очи потърсиха моите. — Мислех, че си отиваш.

— Е, не е така. Тук съм. — Оставих го да похлипа още малко, с глава заровена в гърдите ми, сълзите му замъгляваха очилата му и оставяха петна по болничната ми пижама.