Героят

Утре Томас ще бъде мъртъв. Запитах се дали Андън изпитваше вина за това, че е осъдил един войник на смърт. При мисълта, че трябва да се изправя срещу Томас сама в затворническа килия, ме заля вълна от паника, но успях да запазя самообладание. Може би той искаше да сподели нещо, свързано с брат ми. Исках ли да го чуя?

— Ще се видя с него — отвърнах най-накрая. — И се надявам това да бъде за последен път.

Навярно Андън беше усетил нещо в гласа ми, защото думите му бяха по-меки.

— Разбира се. Ще ти уредя конвой.

09:30 часа.

Щатски затвор, Денвър.

Коридорът, където бяха задържани Томас и командир Джеймсън, беше осветен от студена флуоресцентна светлина и тракането на ботушите ми отекваше по високия таван. Няколко войника вървяха от двете ми страни, но освен нас коридорът беше пуст и зловещ. Портрети на Андън бяха окачени по стените на произволни интервали. Очите ми оставаха втренчени върху всяка килия, покрай която минавахме, за да я проуча — детайлите минаваха през съзнанието ми в опит да бъде спокойна и концентрирана (10x10 метра, гладки метални стени, бронирани стъкла, камери, окачени отвън пред всяка от килиите, вместо отвътре. Повечето бяха празни, а в заетите бяха задържани трима от сенаторите, заговорничели срещу Андън. Този етаж бе запазен за затворници, свързани конкретно с опита за покушение срещу Електора.)

— Ако имате какъвто и да е проблем — обърна се към мен един от войниците, докосвайки кепето си в учтив поклон, — просто ни повикайте. Този предател ще бъде проснат на земята, преди да е успял да помръдне.

— Благодаря — отвърнах, без да откъсвам очи от килиите, докато приближавахме.

Знаех, че няма да ми се наложи да сторя това, което току-що ме бе посъветвал войникът, защото бях наясно, че Томас никога няма да се противопостави на заповед на Електора и да се опита да ме нарани. Той беше всичко друго, но не и непокорен.

Стигнахме края на коридора, където бяха разположени две съседни килии, всяка от които бе охранявана от двама войници.

Някой се размърда в по-близката до мен килия. Обърнах се в посока на движението. Дори нямах време да огледам вътрешността, защото една жена уви пръсти около металните решетки. Подскочих, след това преглътнах вика, който се надигна в гърлото ми, докато гледах втренчено лицето на командир Джеймсън.

Когато спря очите си върху моите, тя ми хвърли усмивка, от която ме изби студена пот. Спомнях си тази усмивка — от нощта, в която Метиъс бе умрял, когато ме беше одобрила за младши агент в патрула й. Нямаше емоция, липсваше състрадание или дори гняв. Малко са нещата, които ме плашат, но да се изправя пред студеното, безмилостно изражение на истинския убиец на брат ми бе едно от тях.

— Я виж ти — промълви тя с тих глас. — И ако това не е Ипарис — ела тук да ме видиш. — Очите й проблеснаха, а войниците пристъпиха по-плътно около мен, за да ме предпазят. — Не се страхувай. — Изправих се колкото мога по-добре, след което стиснах зъби и се заставих да срещна погледа й, без да трепна.

— Губите си времето, командире — отвърнах. — Не съм тук заради вас. И следващия път, когато ви видя, ще е в деня, когато ще се изправите пред наказателния взвод.

Тя ми се усмихна.

— Толкова си смела сега, когато можеш да се скриеш зад гърба на красивия си Електор. Нали така? — Когато присвих очи, тя се изсмя. — Командир Десото щеше да е много по-добър Електор от това момче. Когато колониите нахлуят, ще изгорят тази страна до основи. Хората ще съжаляват, че някога са дали подкрепата си на едно момченце. — Тя се притисна до решетките, сякаш се опитваше да се добере колкото може по-близо до мен. Преглътнах тежко, но дори в страха ми гневът ми кипеше под повърхността. Не извърнах поглед. Беше странно, но мисля, че видях някакъв проблясък да припламва в очите й, нещо, което ми се стори смущаващо, скрито под неуверената усмивка. — Ти беше един от моите фаворити. Знаеш ли защо бях толкова заинтересувана да те имам в патрула си? Защото в теб виждах отражение на себе си. Ти и аз — ние сме еднакви. Нали знаеш, че и аз също щях да бъда принцепс. Заслужавах го.

Кожата на ръката ми настръхна. През ума ми премина спомен за нощта, когато Метиъс умря и командир Джеймсън ме съпроводи до мястото, където лежеше тялото му.

— Колко жалко, че не ти се е получило, нали? — отсякох. Този път не успях да спра отровата да пропие думите ми. — Надявам се да те екзекутират точно толкова безцеремонно, колкото и Рейзър.

Командир Джеймсън просто ми се изсмя. Зениците й се разшириха.

— По-добре внимавай, Ипарис — прошепна тя. — Може да свършиш точно като мен.

Студени тръпки ме побиха до мозъка на костите и най-накрая се извърнах и откъснах поглед от нейния. Войниците, които пазеха вратата на килията й, не ме погледнаха — бяха вперили очи право напред. Продължих да вървя. Зад мен все още чувах тихия й кикот. Сърцето ми блъскаше в гърдите.