Героят

Не й отговорих веднага. Вместо това наблюдавах как брат ти и медицинската сестра си стиснаха ръце. Той се обърна, огледа се за мен и забеляза, че съм до джиповете. Помаха ми, а аз кимнах, като внимавах лицето ми да остане безизразно.

„Разбрано, командире“ — отговорих най-накрая.

„Можеш да се справиш, Брайънт — рече ми тя. — И ако успееш, можеш да се считаш повишен в чин капитан“. Обаждането прекъсна.

Присъединих се към Метиъс и още един войник на входа на болницата. Метиъс ми се усмихна.

„Още една дълга нощ, а? Кълна се, ако отново киснем тук до сутринта, ще мрънкам на командир Джеймсън, все едно утре е краят на света“.

Заставих се да се засмея с него. „Да се надяваме на една спокойна нощ тогава“. Лъжата прозвуча толкова лицемерно.

„Да“ — отвърна Метиъс. — Поне ти си с мен, за да ми правиш компания“.

„И на мен ми е приятно“ — отвърнах. Метиъс погледна отново към мен, очите му за миг пробягаха по лицето ми, след това отново ги извърна.

Първите минути минаха без инциденти. Но тогава, няколко мига по-късно, дрипаво момче от бедняшките сектори се довлече до входа и се спря, за да разговаря с една медицинска сестра. То беше в окаяно състояние — бузите му бяха изцапани с кал, мръсотия и кръв, мърлявата му тъмна коса бе прибрана назад и откриваше лицето му, куцаше много лошо.

„Братовчедке, ще ме приемете ли? — попита то сестрата. — Има ли все още места за тази нощ? Мога да си платя“.

Сестрата просто продължи да пише в тефтера си.

„Какво се е случило?“ — най-после попита тя.

„Сбих се — отвърна момчето. — Мисля, че ме наръгаха“.

Сестрата хвърли поглед към брат ти и Метиъс кимна на двама от войниците си. Те отидоха да претърсят момчето. След малко прибраха нещо от джобовете му и му дадоха знак да влезе. Докато минаваше с клатушкане покрай нас, аз се наведох близо до Метиъс и прошепнах: „Видът на този не ми харесва. Не ми изглежда като човек, който е бил наръган, нали?“

Брат ти и момчето си размениха кратки погледи. Когато то изчезна в болницата, той ми кимна.

„Съгласен съм. Дръж го под око. След като нашата смяна приключи, искам да го поразпитам“.

Тук Томас направи пауза, като огледа лицето ми, вероятно търсейки разрешение да спре да говори, но аз не му го дадох.

Пое си дълбоко въздух и продължи.

— Изчервих се от близостта му. Брат ти също изглеждаше напрегнат и между нас настъпи неловко мълчание. Винаги съм знаел за увлечението му по мен, но тази вечер то изглеждаше изключително неприкрито. Може би бе свързано с изморителния ден, който имаше — твоите маймунджилъци в университета го разстроиха, изглеждаше потиснат и изморен. А под моя спокоен външен вид сърцето ми блъскаше в гърдите. Намери начин да заведеш капитан Ипарис на някое потайно място. Не ме интересува как ще го направиш. Тази уязвимост щеше да бъде единственият ми шанс.

Томас бързо погледна надолу към ръцете си, но продължи.

— И така, малко по-късно потупах Метиъс по рамото.

„Капитане — измърморих. — Може ли да говоря с вас насаме за момент?“

Метиъс примигна. Попита ме:

„Спешно ли е?“

„Не, сър — отвърнах. — Не съвсем. Но… предпочитам да го знаете“.

Брат ти ме изгледа втренчено, объркан за миг, опитвайки се да долови някакъв намек. След това даде знак на един войник да заеме мястото му на входа и двамата се запътихме към тиха, тъмна улица близо до гърба на болницата.

Метиъс незабавно изостави част от своите официални маниери.

„Томас, има ли нещо? Не изглеждаш добре?“

Единственото, което минаваше през мислите ми, бе държавна измяна срещу републиката. Той никога не би го направил. Нали? Бяхме израснали заедно, тренирахме заедно, бяхме станали близки… Тогава си спомних заповедите на командира. Усетих как ножът, прибран на кръста ми, натежа.

„Добре съм“ — отвърнах му.

Но брат ти се засмя.

„Стига. Никога не е било нужно да криеш нещо от мен. Знаеш това, нали?“

Просто го кажи, Томас — увещавах се аз. Знаех, че се колебая между познатото и повратната точка, от която нямаше връщане назад. Изречи думите насила. Нека той да ги чуе. Най-накрая вдигнах поглед и попитах:

„Какво е това между нас?“

Усмивката на брат ти се изпари. Той остана напълно смълчан. След това се отдръпна.

„Какво искаш да кажеш?“

„Знаеш какво искам да кажа — отговорих. — Това. През всичките тези години“.

Тогава Метиъс внимателно огледа лицето ми. Изминаха няколко дълги секунди.

„Това — отговори най-накрая той, като натърти на думата — не може да се случи. Ти си ми подчинен“.

Тогава попитах:

„Но то означава нещо за теб. Нали?“

Нещо радостно и трагично затанцува по лицето на Метиъс. Той се приближи. Знаех, че в стената между нас най-сетне се бе отворила пукнатина.

„Означава ли нещо за теб?“ — попита ме той.

Томас отново спря. След това изрече с по-тих глас:

— Вината се заби и завъртя болезнено като нож в гърдите ми, но бе твърде късно за връщане назад. Затова пристъпих напред, затворих очи и… го целунах.

Още една пауза.