Героят

Това е твоят шанс — рекох си аз. — Това е единствената ти възможност и ако не успееш да го направиш сега, никога няма да се случи.

Гласът на Томас пресекна, докато аз се опитвах да намеря своя. Исках отново да го спра, но не можех. Бях вцепенена.

Томас повдигна глава и каза:

— Иска ми се да ти опиша всичките изображения, които се въртяха в съзнанието ми: как командир Джеймсън разпитва Метиъс, измъчва го, за да извлече информация, изтръгва ноктите му, реже тялото му, докато той не започва да крещи за милост, убива го бавно по начина, по който постъпва с всички военнопленници. — Докато говореше, думите започнаха да излизат по-бързо, сипеха се от устата му в ужасна неразбория. — Представих си знамето на републиката, герба на републиката, замислих се за клетвата, която бях дал в деня, в който Метиъс ме бе приел в патрула. За това, че ще остана завинаги верен на моята република и моя Електор до деня, в който умра. Очите ми се стрелнаха към ножа, забит в рамото на Метиъс. — Направи го. Направи го сега — казах си аз. Хванах го за яката, издърпах ножа от рамото и го забих дълбоко в гърдите му. Чак до дръжката.

Чух се как възкликнах. Сякаш очаквах различен край. Сякаш, ако я чуех достатъчно много пъти, историята щеше да се промени. Никога не се случваше.

— Метиъс изкрещя задавено — прошепна Томас. — Или вероятно бях аз — вече не си спомням. Той рухна отново на земята, а ръцете му все още стискаха здраво китката ми. Очите му бяха широко отворени от шока.

„Съжалявам“ — изрекох сподавено.

Томас ме погледна, докато говореше — извинението му бе предназначено както за мен, така и за брат ми.

— Коленичих до треперещото му тяло.

„Съжалявам, съжалявам — повтарях му аз. — Нямах избор. Ти не ми остави избор!“

Едва успявах да чуя Томас, докато той продължаваше.

— В очите на брат ти проблесна разбиране. С него дойде и страданието, нещо, което бе отвъд физическата болка, разкъсващ мъчителен миг на осъзнаване. След това погнуса. Разочарование.

„Сега зная защо“ — прошепна той. Не бе нужно да го питам, за да разбера, че говореше за целувката ни.

Не! Аз наистина го исках! — щеше ми се да изкрещя. — Това беше сбогом, единственото, което можех да дам. Но го исках. Заклевам се.

Вместо това попитах:

„Защо трябваше да се противопоставяш на републиката? Предупреждавах те, отново и отново. Ако заставаш на пътя на републиката твърде много пъти, рано или късно ще се опариш. Предупредих те! Казах ти да ме послушаш!

Но брат ти поклати глава. Това е нещо, което никога няма да проумееш, сякаш ми казваха очите му. От устата му течеше кръв и ме стисна още по-здраво за китката.

„Не наранявай Джун — рече той. — Тя не знае нищо“. След това в погледа му проблесна свирепа, ужасяваща светлина. Не я наранявай. Обещай ми.

Затова го уверих: „Ще я защитавам. Не зная как, но ще се опитам. Обещавам“.

Светлината бавно чезнеше от погледа му, а хватката му стана по-хлабава. Гледаше ме втренчено, докато вече не виждаше нищо и тогава разбрах, че си бе отишъл. Размърдай се. Изчезвай от тук — казах си. Но останах приклекнал до тялото на Метиъс, а умът ми бе празен. Внезапната му липса ме застигна. Метиъс си беше отишъл, Метиъс никога нямаше да се върне и вината беше изцяло моя. Не. Да живее републиката. Това беше важното, казах си аз, да, да, това беше важното. А, онова — каквото и да бе то, между мен и Метиъс — не бе истинско, така или иначе никога не можеше да се случи. Не и докато Метиъс ми бе капитан. Не и докато Метиъс бе престъпник, който работи срещу страната. Така беше най-добре. Да. Така е.

Накрая чух викове на приближаващи войници. Станах. Избърсах очи. Сега трябваше да доведа нещата до техния край. Бях го направил, останах верен на републиката. Някакъв инстинкт за самосъхранение се отприщи в мен. Всичко беше приглушено като мъгла, която се е спуснала над живота ми. Да. Нуждаех се от това странно успокоение, от липсата на всичко, което то носеше със себе си. Внимателно скрих мъката в гърдите си, сякаш нищо не се бе случило, и когато първите войници пристигнаха на местопроизшествието, се свързах с командир Джеймсън.

Нямаше нужда да пророня и дума. Мълчанието ми й каза всичко, което искаше да знае.

„Когато имаш възможност, доведи малката Ипарис — заръча ми тя. — Добре сте се справил, капитане“.

Не отговорих.

Томас остана смълчан — мястото на събитието избледня. Отново се озовах в килията му, по бузите ми се стичаха сълзи, сърцето ми беше разсечено надве, сякаш той ме е наръгал в гърдите така уверено, както го бе сторил с брат ми.

Томас се втренчи в пода между нас с празен поглед.