Героят

Не. Не можех да мисля за брат си, без да си спомня сутрешната изповед на Томас. Изстрелях последния си куршум, седнах по средата на пистата заедно с Оли и зарових глава в ръцете си. Бях толкова изморена. Не знаех дали някога ще избягам от това, което бях преди. А сега правех същото — опитвах се да убедя Дей да предаде брат си отново, опитвах се да го използвам в името на републиката.

Най-накрая се надигнах, избърсах потта от челото си и се запътих към подземните съблекални. Оли остана да ме чака под хладния навес близо до вратите — жадно започна да лочи от торбичка с вода, която оставих пред него. Слязох надолу по стълбите и завих зад ъгъла. Въздухът беше влажен от душовете, а по самотния екран, поставен в края на коридора, имаше тънък слой пара. Тръгнах надолу по коридора, който се разделяше на мъжки и женски съблекални. Няколко гласа отекнаха някъде по-долу.

Секунда по-късно Андън се появи от съблекалнята с двама пазачи до себе си. Засрамено се изчервих при тази гледка. Андън изглеждаше сякаш е излязъл от душовете преди няколко минути, не носеше риза и все още бършеше влажната си коса, а мускулите му бяха стегнати след тренировката. Беше преметнал чистата риза през рамото си — бялата материя стоеше изключително контрастно върху мургавата му кожа. Един от пазачите му говореше с приглушен тон и със свито сърце се зачудих дали бе нещо във връзка с колониите. Миг по-късно Андън вдигна поглед и най-сетне забеляза как съм се втренчила в тях. Разговорът прекъсна.

— Госпожице Ипарис — рече Андън с учтива усмивка, която прикри всичко, което го тревожеше. Той се прокашля, подаде кърпата на един от охранителите и пъхна едната си ръка в ръкава на ризата. — Извинявам се, че не съм облечен.

Поклоних се с глава и положих голямо усилие да не изглеждам объркана, когато погледите на всички се спряха върху мен.

— Не се притеснявайте, Електор.

Той кимна на пазачите си.

— Вървете напред. Ще се срещнем на стълбите.

Охранителите едновременно се поклониха и ни оставиха сами. Андън изчака, докато изчезнат зад ъгъла, преди отново да се обърне към мен.

— Надявам се утрото ти да е минало добре — рече той и започна да закопчава ризата си. Веждите му се свъсиха. — Безпроблемно ли мина всичко?

— Всичко мина безпроблемно — потвърдих, като не желаех да се спирам на разговора ми с Томас.

— Чудесно. — Андън прокара ръка през влажната си коса. — Значи си имала по-добра сутрин от моята. Прекарах няколко часа в частен разговор с президента на Рос сити, Антарктида — помолих го за военна подкрепа в случай на нападение. — Той въздъхна. — Антарктида са съпричастни, но не е лесно да им се угоди. Не зная дали ще можем да ги заобиколим, като използваме брата на Дей и не зная как да убедя Дей да ни позволи това.

— Никой не е в състояние да го убеди — отвърнах и скръстих ръце. — Дори и аз. Казвате, че съм неговата слабост, но най-голямата му слабост е семейството му.

Андън замълча за миг. Огледах лицето му внимателно и се питах какви мисли минават през ума му. Припомних си колко безмилостен може да бъде, как не трепна, когато осъди Томас на смърт, как бе хвърлил обидата на командир Джеймсън обратно в лицето й, как никога не се поколеба да екзекутира абсолютно всеки един, който се бе опитал да го унищожи. Под тихия глас и доброто сърце се криеше нещо студено.

— Не го принуждавайте — помолих. Андън ме погледна изненадано. — Зная какво си мислите.

Андън вече беше закопчал ризата си.

— Мога да направя само това, което ми се налага да направя, Джун — спокойно отвърна той. Думите му прозвучаха почти печално.

Не. Никога няма да ти позволя да нараниш Дей по този начин. Не и по начина, по който аз вече го нараних.

— Вие сте Електорът. Не е нужно да правите каквото и да е. И ако ви е грижа за републиката, няма да рискувате да разгневите единствения човек, в който хората вярват.

Прехапах език твърде късно. Народът вярва в Дей, но не вярва в теб. Съвсем видимо Андън потрепна и макар да не направи коментар, аз се проклех наум — известна бях с това, че не подбирам изразни средства.

— Съжалявам — промърморих. — Не исках да прозвучи така.

Мълчанието се проточи дълго, преди Андън отново да проговори.

— Не е толкова лесно, колкото изглежда. — Той поклати глава. Малка капчица вода падна от косата върху яката му. — Ти различно ли би постъпила? Би ли рискувала съдбата на цяла нация, вместо тази на един човек? Не мога да го оправдая. Колониите ще ни атакуват, ако не им дадем лекарство, а цялата тази бъркотия произлезе от нещо, за което съм отговорен аз.

— Не, баща ви е отговорен. Но това не значи, че и вие сте виновен.

— Да, но аз съм син на баща си — отвърна Андън, а гласът му внезапно стана суров. — Какво значение има?