Героят

Думите изненадаха и двама ни. Присвих устни и реших да не коментирам казаното, но мислите ми обезумяло кипяха. Има значение. Но тогава си припомних какво ми беше казал веднъж Андън за основаването на републиката, как баща му и електорите преди него са били принудени да действат в онези ужасни, ранни години. По-добре внимавай, Ипарис. Може да свършиш точно като мен.

Вероятно не бях единствената, която трябваше да внимава.

Нещо, което показваха на екрана в другия край на коридора, ме разсея. Погледнах натам. Имаше някакви новини за Дей — репортажът показваше старо видео, където той бе в близък план, следваше кратък кадър от болницата в Денвър и макар че по-голямата част от картината бе отрязана, успях да зърна тълпите, събрали се пред сградата. Андън също се обърна, за да погледне към екрана. Протестираха ли? За какво можеше да протестират?

Даниел Алтън Уинг, приет в болница за стандартен медицински преглед, ще бъде изписан утре.

Андън притисна ръка към ухото си. Входящо обаждане. Бързо хвърли поглед към мен, след което включи микрофона си и каза:

— Да?

Мълчание. Докато излъчването продължаваше, лицето на Андън пребледня. Това ми напомни за миг колко блед изглеждаше Дей по време на банкета и мисълта за едното и за другото се сля в една плашеща мисъл. Внезапно разбрах, без никакво съмнение, че това е тайната, която Дей пазеше от мен. Ужасно чувство се надигна в гърдите ми.

— Кой е одобрил излъчването на този репортаж? — попита Андън след миг, а гласът му вече бе станал шепот. Долових гняв в него. — Няма да има следващ път. Ще информирате първо мен. Ясно ли е?

Буца се надигна в гърлото ми. Когато обаждането му най-сетне приключи, той свали ръката си и ме изгледа продължително и печално.

— Става въпрос за Дей — рече Андън. — В болницата е.

— Защо? — поисках да узная.

— Много съжалявам. — Той склони скръбно глава, след това се наведе напред, за да прошепне новините в ухото ми. Обясни ми.

И внезапно се почувствах замаяна, сякаш целият свят се бе концентрирал в някакво размазано движение, сякаш нищо от това не бе реално, сякаш отново стоях в централната болница на Лос Анджелис в нощта, когато бях коленичила пред студеното, безжизнено тяло на Метиъс, втренчена в лице, което вече не разпознавах. Ударите на сърцето ми се забавиха и спряха. Всичко спря. Това не може да е истина.

Как бе възможно момчето, което бе развълнувало цяла една нация, да умира?

Дей

ЗАДЪРЖАХА МЕ В БОЛНИЦАТА ЦЯЛА НОЩ, преди да ме върнат в апартамента ми. През това време новината беше изтекла: случайни минувачи бяха видели как ме пренасят, след което разпространили информацията сред други хора и скоро опустошителният огън бе неудържим — слухът беше плъзнал до всеки ъгъл на града. Видях, че новинарският обмен на два пъти се опита да прикрие случката. Бил съм в болницата за стандартен преглед, бил съм в болницата, за да посетя брат си. Всякакви проклети истории. Но никой не им вярваше.

Прекарах целия ден, като се наслаждавах на лукса да не лежа в болнично легло, наблюдавах светлината, лапавицата, която падаше отвън пред прозореца ни, докато Идън се бе разположил на кревата до краката ми и си играеше с конструктор на роботи, който получихме от републиката като подарък. В момента сглобяваше някакъв модел робот, като съединяваше светещо магнитно кубче — кутийка с размерите на длан, с миниекрани от всяка страна — с няколко кубчета, представляващи ръце, крака и крила, за да създаде нещо като човек джъмботрон. Усмихна се доволно на творението си, след което разглоби кубчетата и ги пренареди в чифт ходещи крака, които показваха видеовръзка от джъмботроните всеки път, когато стъпеха на земята.

Аз също се усмихнах, мигновено доволен от това, че той е щастлив. Ако имаше едно добро нещо в републиката, то бе, че задоволяваха желанията на Идън да конструира. Както изглежда, през седмица получавахме нови приспособления, каквито бях виждал да притежават само хлапетата от висшата класа. Питах се дали Джун е тази, която е направила тази специална заявка за Идън, знаейки как стоят нещата. Или може би Андън просто се чувстваше гузен за всичко, на което ни бе подложил баща му.

Чудех се дали Джун вече беше чула новините. Сигурно.

— Внимателно — предупредих Идън, когато той се надигна от леглото и се наведе, за да постави новото си творение на ръба на прозореца. Ръцете му заопипваха наоколо, за да намерят перваза и стъклото. — Ако паднеш и счупиш нещо, иде трябва да се върнем обратно в болницата и няма да съм много щастлив от това.

— Отново си мислиш за нея, нали? — спокойно отвърна на огъня Идън. Незрящите му очи останаха присвити върху блокчетата, които се намираха само на няколко сантиметра от лицето му. — Гласът ти винаги се променя.

Примигнах изненадано към него.

— Какво?

Той погледна към мен и повдигна вежди, изражението изглеждаше комично върху детското му личице.