Героят

— Два месеца — измърмори разсеяно тя. Болката по лицето й ми напомни точно защо не исках да й позволя да научи.

След още едно дълго мълчание между нас, Джун внезапно излезе от унеса си и се протегна, за да извади нещо от джоба си. В дланта си държеше нещо малко и метално.

— Исках да ти дам това — рече тя.

Гледах го безизразно. Беше пръстен от кламери — тънки ивици от тел, усукани в елегантна серия от извивки и затворени в кръг, точно като онзи, който аз бях направил за нея. Очите ми се разшириха и бързо се насочиха към нейните. Тя не каза нищо — вместо това погледна надолу и ми помогна да сложа пръстена на безимения пръст на дясната си ръка.

— Имах малко време — най-сетне промълви Джун.

Прокарах изумено ръка по пръстена, докоснат до дъното на

душата си. Връхлетяха ме дузина емоции.

— Съжалявам — заекнах след известно мълчание, опитвайки се да сложа всичко в по-обнадеждаваща, цялостна перспектива. Само това ли можех да кажа след този подарък от нейна страна? — Смятат, че все още има някакъв шанс. Скоро ще опитат да приложат и нови лечения.

— Веднъж ми разказа защо си избрал Дей да бъде уличното ти име — заяви строго тя. Премести ръката си върху моята и скри от поглед пръстена от кламери. От топлината на кожата й, допираща се до моята, дишането ми се учести. — Всяка сутрин всичко отново е възможно. Нали?

Порой от тръпки се спусна по гръбнака ми. Исках да хвана с ръце лицето й, да целуна бузите й, да огледам тъмните й, тъжни очи и да й кажа, че ще се оправя. Но това щеше да е още една лъжа. Едната половина от сърцето ми се късаше от болката, изписана по лицето й, а другата, гузно осъзнах, бе изпълнена с щастие, осъзнавайки, че тя все още има чувства към мен. В печалните й думи, в извивките на този тънък, метален пръстен, се четеше любов. Не беше ли така?

Най-сетне си поех дълбоко въздух.

— Понякога слънцето залязва по-рано. Дните не са вечни, нали знаеш. Но ще се боря с всички сили. Мога да ти обещая това.

Погледът на Джун омекна.

— Не е нужно да правиш това сам.

— Защо трябва и ти да носиш това бреме? — промълвих. — Просто… смятах, че така ще е по-лесно.

— По-лесно за кого? — сопна се Джун. — За теб, за мен, за хората? Предпочиташ да си заминеш кротко един ден, без дори да ми кажеш нито дума повече?

— Да, предпочитам — улових се, че отвръщам също толкова рязко аз. — Ако ти бях казал през онази нощ, щеше ли да се съгласиш да станеш кандидат-принцепс?

Каквито и думи да имаше на върха на езика на Джун, те останаха неизказани. Спря се за момент, след което преглътна.

— Не — призна тя. — Сърце нямаше да ми даде да го направя. Щях да изчакам.

— Именно. — Поех си дълбоко въздух. — Мислиш ли, че исках да ти хленча за здравето си в онзи миг? Да застана на пътя между теб и нещо толкова важно в живота ти?

— Изборът какво да направя трябваше да е мой — изрече през стиснати зъби Джун.

— А аз исках да го направиш, без да заставам на пътя ти.

Джун поклати глава и раменете й леко се отпуснаха.

— Наистина ли мислиш, че толкова малко се интересувам от теб?

Храната ни пристигна в този миг — купички със супа, от които се надигаше пара, чинии с хлебчета и прилежно опакован пакет с храна за Идън, — и аз с благодарност пак изпаднах в мълчание.

Щеше да е по-лесно за мен — добавих наум аз. — По-добре да се отдръпна, отколкото да ми напомнят всеки ден, че ми остават само няколко месеца, в които да съм с теб.

Все пак ме беше срам да изрека това на глас. Когато Джун ме погледна очаквателно, аз просто поклатих глава и свих рамене.

И тогава я чухме. Сирена започна да вие из града.

Беше оглушителна. И двамата замръзнахме, след което погледнахме нагоре към високоговорителите, наредени по всички улични сгради. Никога през живота си не бяха чувал подобна сирена — безкраен, проглушаващ писък, който изпълваше въздуха и помиташе всичко по пътя си. Екраните на джъмботроните останаха тъмни. Хвърлих объркан поглед към Джун. Какво, по дяволите, е това?

Но Джун вече не гледаше към мен. Очите й бяха приковани към високоговорителите, от които сирената кънтеше из цялата улица, а изражението й бе обхванато от ужас. Заедно наблюдавахме как джъмботроните просветнаха и отново се включиха — този път всеки екран бе кървавочервен, а върху него имаше изписани две думи в златист цвят и получерен шрифт:

НАМЕРЕТЕ УКРИТИЕ

— Какво значи това? — извиках.

Джун ме сграбчи за ръката и тръгна да тича.

— Означава, че предстои въздушно нападение. Бронята е атакувана.

Джун

— Идън.