Героят

Това бяха първите думи, които излязоха от устата на Дей. Джъмботроните продължиха да излъчват зловещото аленочервено съобщение, докато сирената отекваше из града, проглушавайки ме със своя ритмичен рев и заличавайки всички останали звуци в града. По улицата хора надничаха от прозорците и се стичаха от изходите на сградите не по-малко объркани от нас заради необичайната тревога. Войниците прииждаха в строй по улицата и крещяха по микрофоните си, когато виждаха приближаващия враг.

Тичах точно до Дей, а през ума ми препускаха мисли и числа, докато се движехме. (Четири секунди. Дванадесет секунди. Петнадесет секунди на пресечка, което означава седемдесет и пет секунди, докато стигнем апартамента на Дей, ако поддържаме темпото си. Има ли по-кратък маршрут? И Оли. Трябва да го измъкна от апартамента си и да го взема с мен.) Обзе ме странна концентрация, точно както се бе случило в мига, в който за първи път освободих Дей от резиденция „Батала“ преди толкова много месеци, както в момента, когато Дей изкатери Кулата на Конгреса, за да се обърне към хората, а аз подведох войниците да изгубят дирите му. Можех да се превръщам в тих, чувстващ се некомфортно наблюдател в Камарата на Сената, но тук на улицата, сред хаоса, можех да разсъждавам. Можех да действам.

Спомних си прочетеното и репетираното в гимназията за този конкретен сигнал за тревога, макар че Лос Анджелис е толкова далеч от колониите, че дори и тези тренировъчни упражнения бяха рядкост. Сигналът трябваше да бъде използван, само ако вражески сили атакуваха града ни, ако се намираха точно на прага му и нахлуваха навътре. Не знаех каква е процедурата в Денвър, но не смятах, че е много по-различна — трябваше да се евакуираме незабавно, след което да потърсим най-близкия зачислен подземен бункер, после да се качим на подземни влакове, които щяха да ни транспортират до по-безопасен град. След като влязох в колежа и официално станах войник, упражнението за мен се промени: войниците трябваше да се явят незабавно на място, което им е указано по слушалките от техните командири. Трябва да бъдем готови за война всеки момент.

Но никога не бях чувала сигналът да е използван за истинско нападение над град на републиката, защото такова все още не се бе случвало. Повечето атаки бяха осуетявани, преди да успеят да ни достигнат. Досега. И докато тичах заедно с Дей, знаех точно какво минаваше през ума му. Това отключи позната вина в стомаха ми.

Дей никога не беше чувал сирената преди това, нито бе минавал през обучение. Това бе така, защото той беше от бедняшките сектори. Преди не бях сигурна и признавам, че никога не бях мислила за това, но когато видях обърканото изражение на Дей, всичко ми стана напълно ясно. Подземните бункери бяха предназначени само за висшата класа, скъпоценните сектори. Бедните бяха оставени сами да се грижат за себе си.

Над главите ни изрева двигател. Републикански изтребител. Последваха го още няколко. Надигнаха се викове и се смесиха със звука на сирената — подготвих се за обаждане от Андън. Тогава в далечината на хоризонта видях първите оранжеви искри, които се запалиха по продължението на Бронята. Републиката предприемаше контраатака от стените. Това наистина се случва. Но не трябваше. Колониите ни бяха дали време, колкото и малко да бе то, за да им предложим лекарство — а от началото на този ултиматум бяха изминали едва четири дни. Гневът ми закипя. Нима искаха да ни хванат неподготвени?

Сграбчих Дей за ръката и ускорих темпото си.

— Можеш ли да се обадиш на Идън? — извиках.

— Да — задъхано отвърна той.

Веднага видях, че бе изгубил предишната си бързина — дишането му бе леко затруднено, крачките малко по-бавни. Една буца заседна в гърлото ми. Поради някаква причина това бе първото доказателство за влошаващото му се здраве, което ми направи силно впечатление, и сърцето ми се сви. Зад нас още една експлозия отекна из нощния въздух. Стиснах още по-силно ръката му.

— Кажи на Идън да ни чака пред входа на жилищния ви комплекс — извиках. — Знам къде можем да отидем.

Един настоятелен глас се обади в слушалката ми. Беше Андън.

— Къде си? — попита той. Потреперих, когато усетих лека нотка на страх в думите му — още едно нещо, което рядко можех да чуя. — Намирам се в Кулата на Конгреса. Ще изпратя джип, за да те вземе.

— Изпрати джип при апартамента на Дей. Ще бъда там след минута. И Оли… кучето ми…

— Незабавно ще го изпратя в бункерите — отвърна Андън. — Бъди внимателна.

След това връзката прекъсна и за секунда чух статичния шум, преди слушалката да се изключи. До мен Дей повтори инструкциите към Идън по микрофона си.