Героят

Не бе случайно, че командир Джеймсън успя да избяга в същия ден, когато колониите ни нападнаха, а тя трябваше да бъде преместена. Сигурно имаше и други предатели в редиците на републиката, войници, които Андън все още не бе успял да разобличи. Възможно бе командир Джеймсън да е изпращала информация до колониите чрез тях. В края на краищата, по някакъв начин от колониите бяха научили кога войниците на Бронята извършват смяна на караула и че конкретно днес разполагаме с по-малък брой постови по стената от обикновено заради хранителното натравяне. Те нанесоха своя удар, знаейки кога сме най-уязвими.

В такъв случай колониите може би бяха планирали атаката от месеци. Вероятно дори преди да избухне заразата.

А Томас. Участваше ли той във всичко това? Освен ако не се бе опитал да ме предупреди. Затова е искал да ме види вчера. Заради последното си желание, но също така, надявайки се, че ще забележа нещо нередно в охраната. Пулсът ми се ускори. Но защо просто не ме бе предупредил?

— Какво следва оттук нататък? — попитах сковано.

Андън отпусна глава върху седалката. Вероятно обмисляше подобен списък от възможности за избягалите затворници, но не го каза на глас.

— Всичките ни изтребители водят битка точно пред Денвър. Бронята ще издържи доста време, но има голям шанс подкрепления на въоръжените сили на колониите да са напът. Ще се нуждаем от помощ. Предупредени са останалите разположени наблизо градове и те ще ни пратят своите войски, за да окажат помощ, но… — Андън направи пауза, за да ми хвърли поглед през рамо. — Може да не са достатъчни. Джун, докато продължаваме да евакуираме гражданите под земята, ние двамата ще трябва веднага да поговорим насаме.

— А къде евакуирате бедните, Електор? — намеси си спокойно Дей.

Андън отново се обърна в седалката си. Той срещна враждебните сини очи на Дей с колкото може по-спокоен поглед. Забелязах, че избягваше да гледа към Идън.

— Разполагам с войници, които са напът към крайните сектори — отвърна той. — Те ще намерят подслон за цивилните и ще ги защитават, докато не им заповядам друго.

— Предполагам, че за тях няма подземни бункери — студено заяви Дей.

— Съжалявам. — Андън изпусна дълга въздишка. — Бункерите са били построени много отдавна, дори преди баща ми да стане Електор. Работим по това да построим още.

Дей се наведе напред и присви очи. Дясната му ръка стисна здраво Идън.

— Тогава поделете бункерите между секторите. Половината за бедните, половината за богатите. Висшата класа трябва да рискува кожата си на открито не по-малко от бедната прослойка.

— Не — заяви твърдо Андън, макар да долових разкаяние в думите му. Той допусна грешката да започне спор по този въпрос с Дей и не можех да го спра. — Ако направим това, тиловото управление на бойните действия ще се превърне в кошмар. Крайните сектори нямат същите евакуационни маршрути — ако избухнат експлозии в града, още стотици хиляди хора ще бъдат уязвими на открито, защото няма да можем да организираме всички навреме. Първо ще евакуираме скъпоценните сектори. След това можем…

— Направете го! — извика Дей. — Не ми пука за проклетото ви тилово управление на бойните действия!

Лицето на Андън стана по-сурово.

— Не се осмелявай да ми говориш по подобен начин — отсече той. В гласа му се четеше неумолимост, която разпознах на делото срещу командир Джеймсън. — Аз съм твоят Електор.

— А аз съм този, който те сложи на това място — отвърна сопнато Дей. — Искаш да говорим разумно? Добре тогава. Съгласен съм. Ако не положиш повече усилия да защитиш бедните сега, на практика мога да ти гарантирам, че ще ти се наложи да се справяш с неконтролируеми бунтове. Наистина ли искаш такива проблеми, докато колониите атакуват? Както вече каза — ти си Електорът. Но няма да си такъв, ако останалата част от бедните в страната научат за това как ръководиш евакуацията и дори и аз може да не успея да ги спра да вдигнат революция. Те вече смятат, че републиката се опитва да ме убие. Колко дълго мислиш, че ще издържи републиката, водейки външна и вътрешна война едновременно?

Андън отново гледаше напред.

— Този разговор приключи. — Както винаги, гласът му бе опасно тих, но ние чухме всяка една дума.

Дей изруга и се отпусна отново в седалката си. Разменихме си погледи, след което поклатих глава. Разбира се, Дей имаше право, но същото се отнасяше и за Андън. Проблемът бе, че нямахме време за тези безсмислици. След миг мълчание се наведох напред в седалката си, прокашлях се и предложих алтернативен вариант.

— Трябва да евакуираме бедните в богаташките сектори — заявих. — Все още ще са на открито, но богаташките сектори са разположени в сърцето на Денвър, а не покрай Бронята, където се води битката. Планът не е перфектен, но бедните ще видят, че правим координирани усилия да ги защитим. След това, докато хората в бункерите постепенно биват евакуирани в Ел Ей чрез подземните влакове, ще разполагаме с време и място да започнем да вкарваме под земята на малки групи всички останали.