Героят

До мен Дей наблюдаваше сцената с мълчалив, разпален поглед. Ръката му продължаваше да стиска тази на Идън. Запитах се дали е забелязал аристократичните облекла, които носеха повечето от тези евакуирани.

— Извинявам се за бъркотията — обърна се към мен охранителната, докато ни ескортираше към една от стаите. Тя почука учтиво по козирката на шапката си. — Както виждате, ние се намираме в ранен стадий на евакуациите, първата вълна все още е в ход. Можем да включим и вас заедно с Дей и семейството му към първата вълна, ако нямате нищо против да си починете за момент в един частен апартамент.

Мариана и Серж може би вече чакаха в своите собствени стаи.

— Благодаря — отвърнах.

Минахме покрай няколко врати, а техните високи правоъгълни прозорци разкриваха напълно празни стаи с висящи по стените портрети на Андън. Няколко изглеждаха така, сякаш са резервирани за високопоставени лица, а в други бяха задържани хора, които са причинили неприятности — арестувани, с начумерени лица, и един войник застанал от двете им страни. В една от стаите, покрай които минахме, имаше няколко души, обградени от пазачи.

Точно това помещение ме накара да се спра. Разпознах един от хората вътре. Наистина ли беше тя?

— Почакайте — извиках и пристъпих по-близо до прозореца. Нямаше никакво съмнение — виждах младо момиче с големи очи и мръсна, подстригана на каре, коса, седнало на стол до сивооко момче и трима други, които изглеждаха по-дрипави, отколкото си ги спомнях. Погледнах към нашата охранителка.

— Какво правят те тук?

Дей последва примера ми и също надникна. Когато видя това, което бях забелязала и аз, той си пое рязко въздух.

— Вкарай ни вътре — прошепна ми той. В гласа му прозвуча отчаяна настойчивост. — Моля те.

— Това са арестанти, госпожице Ипарис — отвърна жената войник, озадачена от нашия интерес. — Не ви препоръчвам…

Присвих устни.

— Искам да ги видя — прекъснах я.

Тя се поколеба, хвърли поглед към помещението и кимна неохотно.

— Разбира се — отвърна жената. Тя пристъпи към вратата, отвори я и ни въведе.

Луси остана отвън заедно с нея, стиснала здраво ръката на Идън. Вратата зад нас се затвори.

Озовах се вперила поглед право в Тес и неколцина патриоти.

Дей

ПО ДЯВОЛИТЕ. ПОСЛЕДНИЯ ПЪТ, КОГАТО ВИДЯХ ТЕС, тя беше застанала на средата на уличката, близо до мястото, където трябваше да извършим атентата срещу Андън, със стиснати юмруци и съкрушена физиономия. Сега изглеждаше различно. По-спокойна. По-зряла. Също така беше пораснала на височина, а лицето й, което някога бе кръгло като на бебе, беше отслабнало. Странна гледка.

Тя и останалите бяха оковани за столове. Това не подобри настроението ми. Веднага разпознах един от другарите й — Паскао, тъмнокожият паркур с къса къдрава коса и тези абсурдно бледосиви очи. Той не се бе променил много, макар че сега, когато бях достатъчно близо, видях следи от белези по носа му и още един близо до дясното му слепоочие. Той ми хвърли усмивка с блестящите си бели зъби, пропита със сарказъм.

— Ти ли си това. Дей? — попита той и ми намигна дяволито. — Прелестен както винаги. Републиканската униформа ти отива.

Думите му ме жегнаха. Извърнах гневния си поглед към войниците, които ги пазеха.

— Защо, по дяволите, са арестувани?

Единият войник вирна нос. Съдейки по всичките проклети почетни значки и медали върху униформата му, той сигурно беше капитанът на тази група или нещо подобно.

— Те са бивши патриоти — обясни той, като наблегна на последната дума, сякаш се опитваше да ми намекне нещо. — Заловихме ги в периферията на Бронята, където се опитваха да извадят от строя военното ни оборудване и да помогнат на колониите.

Паскао се премести възмутено на стола си.

— Глупости, слепецо — възрази той. — Бяхме се настанили на Бронята, защото се опитвахме да помогнем на вашите жалки бойници. Може би не трябваше да си правим труда.

Тес ме наблюдаваше с предпазлив поглед, какъвто никога не бях виждал преди. Ръцете й изглеждаха толкова малки и тънки с огромните вериги, стегнати около китките й. Стиснах зъби — погледът ми се насочи към пистолетите на коланите на войниците.

Без внезапни движения — напомних си. — Особено с тези винаги готови да натиснат спусъка дрисльовци.

С крайчеца на окото си забелязах, че рамото на един от останалите кървеше.

— Пуснете ги — наредих на войника. — Те не са врагове.

Войникът ме изгледа кръвнишки със студено презрение.

— В никакъв случай. Заповедите ни са да ги задържим, докато…

До мен Джун вдигна брадичката си.

— Заповеди от кого?

Перчещият се войник леко се разколеба.

— Госпожице Ипарис, заповедите ми идват директно от самия прославен Електор.

Бузите му се изчервиха, когато видя, че Джун присви очи, и започна да дрънка нещо за тяхната патрулна обиколка на Бронята и колко напрегната била битката. Пристъпих по-близо до Тес и се наведох, за да може погледите ни да бъдат на едно ниво. Пазачите вдигнаха оръжията си, но Джун троснато ги предупреди да спрат.

— Върнали сте се — прошепнах на Тес.