Героят

— Опитвам се да ви помогна — отвърнах на нападките. — Така или иначе, току-що заловихте предателите, нали? Наистина ли смятате, че патриотите имат нещо общо с бягството на командир Джеймсън? Особено като се има предвид, че тя ги хвърли на кучетата? Смятате ли, че ми харесва идеята, че убийците на майка ми са на свобода в момента? Пуснете патриотите, те ще се бият за вас.

Андън присви очи.

— Какво те кара да мислиш, че са толкова верни на републиката?

— Нека аз да ги предвождам — предложих. Идън изненадано вдигна глава към мен. — И ще можете да разчитате на тяхната вярност. — Джун ми хвърли предупредителен поглед — поех си дълбоко въздух, преглътнах разочарованието си и се заставих да се успокоя. Тя бе права. Нямаше смисъл да се гневя на Андън, ако го исках на моя страна. — Моля ви — добавих с по-тих глас.

— Нека помогна. Трябва да се доверите на някого. Не оставяйте хората навън просто да умират.

Андън се взря в лицето ми и дълго не откъсна погледа си, а мен ме побиха ледени тръпки, когато осъзнах колко много той прилича на баща си. Сходството долових обаче само за миг, след което то се изгуби, сменено от сериозния и угрижен външен вид на Андън. Сякаш той внезапно си спомни кои бяхме ние. Въздъхна дълбоко и присви устни.

— Кажи ми какъв е планът ти — най-сетне проговори той. — И ще помислим. Междувременно предлагам да качиш брат си на влака. — Когато видя изражението ми, добави: — Ще бъде в безопасност и ти ще можеш да се присъединиш по-късно към него. Имаш думата ми.

След това се обърна и даде знак на Джун да го придружи. Въздъхнах, наблюдавайки как един войник съпровожда двамата до група генерали. Джун ми хвърли поглед през рамо, когато тръгнаха. Знаех, че и тя си мисли същото. Притесняваше се за това какво причинява тази война на Андън. Какво причинява на всички нас.

Луси прекъсна мислите ми.

— Може би трябва да качим брат ти на евакуационния влак

— предложи тя и ми хвърли съчувствен поглед.

— Точно така. — Сведох очи към Идън и го потупах по рамото. Постарах се да повярвам на обещанието на Електора. — Хайде да отидем до влака и да разберем подробности за това как да те измъкнем оттук.

— Ами ти? — попита Идън. — Наистина ли ще поведеш нападението?

— Ще се срещнем в Лос Анджелис. Кълна се.

Идън не издаде нито звук, докато си проправяхме път към перона, където беше влакът, и оставихме войниците да ни ескортират до предните вагони. Изражението му беше станало сериозно и мрачно. Когато най-сетне се озовахме пред затворените стъклени врати на влака, аз приклекнах, за да застана на едно ниво с него.

— Виж… Съжалявам, че няма да дойда с теб веднага. Трябва да остана тук и да помогна, разбираш, нали? Луси ще се грижи за теб. С нея ще си в безопасност. Ще се присъединя към бас скоро…

— Да, добре — измърмори Идън.

— Ооо… — Изкашлях се. Идън бе болнав, запален по техниката и от време на време намусен, но рядко се ядосваше така. Дори след като бе ослепял, той остана оптимист. Затова прямотата му ме изненада. — Е, това е добре — реших да отвърна.

— Радвам се, че…

— Криеш нещо от мен, Даниел — прекъсна ме той. — Усещам го. Какво е то?

Замълчах.

— Не, не крия.

— Ти си ужасен лъжец. — Идън се измъкна от хватката ми и се намръщи. — Има нещо. Долових го в гласа на Електора, а пък онзи ден ти сподели с мен онова ужасно нещо — как се страхуваш, че войниците от републиката ще дойдат да почукат на вратата ни… Защо им е да правят това така внезапно? Мислех, че сега всичко е наред.

Въздъхнах и наведох глава. Очите на Идън омекнаха леко, но остана непреклонен.

— Какво криеш? — повтори той.

Беше на единадесет. Заслужаваше да знае истината.

— Републиката иска отново да експериментира с теб — отвърнах с тих глас, за да може само той да ме чува. — В колониите се разпространява вирус. Те смятат, че ти разполагаш с противоотрова в кръвта си. Искат да те отведат в лабораториите.

Идън ме изгледа продължително, втренчил очи в мен, без да продума. Над нас нов глух тътен разтресе земята. Чудех се до каква степен Бронята щеше да удържи. Изминаха няколко секунди. Сложих ръка на рамото му.

— Няма да им позволя да те отведат — заявих, опитвайки се да му вдъхна увереност. — Разбра ли? Всичко ще бъде наред. Андън — Електорът, знае, че не могат да те вземат, без да рискува сред хората да избухне революция. Той не може да го направи без моето разрешение.

— Всички онези хора в колониите ще умрат, нали? — промълви изпод носа си Идън. — Онези, които са заразени с вируса?

Поколебах се. Никога не бях разпитвал много какви точно са симптомите на заразата — спрях да слушам, в мига в който споменаха брат ми.

— Не зная — признах.

— И те ще разпространят вируса в републиката. — Идън сведе глава и стисна ръцете си. — Може би го правят дори в този момент. Ако превземат столицата, болестта ще се разпростре навсякъде. Нали?

— Не зная — повторих.

Очите на Идън потърсиха лицето ми. Макар да бе почти сляп, виждах нещастието в тях.

— Не е нужно да взимаш всички решения вместо мен, нали знаеш.