Героят

Облаците се доближиха, докато се снишавахме, и скоро бяхме погълнати от спираловидно издигаща се сива мъгла — след няколко минути се появихме от долния им край и видяхме огромна земна повърхност, покрита от гъст пласт небостъргачи, обагрени в разнообразна палитра от ярки цветове. Дъхът ми секна при тази гледка. Трябваше ми само един поглед, за да потвърдя колко голяма е технологичната и имуществената дистанция между републиката и Антарктида. Тънка, прозрачна сфера се разпростираше над града, но ние минахме направо през нея, точно толкова лесно, колкото пресякохме облаците. Изглеждаше, че всяка сграда има способността да сменя цветовете си по свое усмотрение (две вече бяха станали тъмносини от пастелнозелени, а трета от златиста бе станала бяла) и всяка изглеждаше чисто нова, излъскана и безупречна по начин, по който много малко здания в републиката можеха да се похвалят. Огромни елегантни мостове, които под лъчите на слънцето бяха искрящо бели, свързваха много от извисяващите се небостъргачи, като всеки съединяваше един от етажите на сградата със съседното здание, формирайки, подобна на пчелна пита, паяжина от абанос. Най-горните мостове разполагаха с кръгли платформи по средата.

Когато погледнах по-внимателно, забелязах, че върху тях имаше нещо, приличащо на паркиран летателен апарат. (Още нещо причудливо: над всички небостъргачи имаше грамадни сребристи холограми с числа, които се рееха над покривите, като всяко варираше от нула до тридесет хиляди. Намръщих се. Дали ги излъчваха от някакъв прожектор, поставен на всеки покрив? Може би числата показваха населението, което живееше във всеки небостъргач — макар че, ако това бе така, тридесет хиляди изглеждаше относително нисък таван, ако се вземеше предвид размерът на всяка сграда.)

Гласът на пилота ни прокънтя по интеркома, информирайки ни за кацането. Когато сградите с цветове на бонбони постепенно изпълниха целия пейзаж, ние се насочихме точно към центъра на платформата на един от мостовете. Под нас видях суетящи се хора, които се подготвяха за приземяването на нашия самолет. Когато най-накрая закръжихме над платформата, внезапно бяхме разтърсени и изтласкани странично в седалките си. Оли вдигна глава и изръмжа.

— Вече сме магнитно скачени — обясни ми Андън, когато видя разтревоженото ми изражение. — Оттук нататък пилотът ни няма нужда да прави нищо. Самата платформа ще ни изтегли и приземи.

Кацнахме толкова плавно, че не усетих нищо. Когато излязохме от самолета заедно с антуража от сенатори и охранители, първо бях шокирана от това колко приятна бе температурата отвън. Лек бриз, топло слънце. Не се ли намирахме на долния край на земята? (Предположението ми бе двадесет и два градуса, югозападен вятър, който бе изненадващо лек, като се вземеше предвид колко високо се намирахме от приземното ниво.) Тогава си спомних за тънката, безплътна сфера, през която преминахме. Това може би бе начинът, по който хората от Антарктида контролираха климата в градовете си.

На второ място бях шокирана, когато видях как незабавно бяхме въведени в полиетиленова шатра от екип от хора, облечени с бели костюми против биологична опасност и противогази. (Новините за заразата в колониите сигурно бяха стигнали дотук.) Един от тях бързо инспектира очите, носа, устата и ушите ми, след което прокара някаква зелена светлина по цялото ми тяло. Чаках в напрегнато мълчание, докато човекът (мъж или жена — не бях сигурна) анализираше данните на някакво мобилно устройство. С периферното си зрение видях, че Андън минава през същите проверки — очевидно, че и Електорът на републиката не беше застрахован срещу заразата. Изминаха почти десет минути преди на всички да им бъде позволено да влязат и да бъдем изведени от шатрата.

Андън се поздрави с трима жители на Антарктида (всеки облечен съответно в зелен, черен или син костюм, скроен в непознат стил), които ни чакаха на мостика за кацане заедно с няколко охранители.

— Надявам се полетът ви да е минал добре — каза едната жена, докато Мариана, Серж и аз приближавахме. Тя ни поздрави на английски, но акцентът й бе силен и неясен. — Ако предпочитате, можем да ви изпратим у дома с някои от нашите самолети.

Безспорно републиката не беше перфектна — знаех този факт отдавна и определено бях наясно с него, откакто срещнах Дей. Но думите на жената от Антарктида бяха толкова арогантни, че усетих как настръхнах. Очевидно самолетите на републиката не бяха достатъчно добри за тях. Погледнах към Андън, за да видя каква ще бъде реакцията му, но той просто се поклони и хвърли прелестна усмивка към жената.

— Грациас, лейди Медина. Вие винаги сте толкова любезна — отвърна той. — Много съм признателен за предложението ви, но не искам да ви затруднявам. Ще се справим сами.

Не можех да не се възхитя на Андън. Всеки ден виждах ново доказателство за бремето, което носеше на раменете си.