Героят

След кратък спор позволих неохотно един от пазачите да отведе Оли в хотелския апартамент, където щях да отседна. След това тръгнахме в мълчалива процесия, напускайки платформата, като хората от Антарктида ни водеха по моста към свързващата сграда (боядисана в аленочервено, макар че не бях сигурна дали бе в чест на кацането ни). Стараех се да вървя близо до края на моста, за да мога да хвърлям поглед надолу към града. По изключение ми отне известно време, за да преброя етажите (като взех предвид мостовете, които се простираха от всеки от тях, тази сграда имаше над триста етажа — приблизително триста двадесет и седем, макар че накрая извърнах очи, за да се отърся от чувството за световъртеж). Слънчева светлина къпеше най-горните етажи, но по-ниските също бяха ярко осветени — сигурно симулираха слънчева светлина за тези, които се разхождат на приземното ниво. Наблюдавах как Андън и лейди Медина разговарят и се смеят, сякаш бяха стари приятели. Андън се бе включил толкова умело в тези действия, че не можех да преценя дали действително харесваше тази жена, или просто играеше ролята на любезен политик. Очевидно покойният ни Електор поне бе обучил сина си добре в областта на международните отношения.

Входът, свързващ моста със сградата — арка, чиято рамка бе сложно инкрустирана със спирали, — се приплъзна и отвори, за да ни посрещне. Спряхме се в пищно декорирано фоайе (плътен абаносов килим, който за мое очарование бълваше вихрушка от цветове всеки път, когато поставях крак на земята; редици от палми в саксии; извита стъклена стена, показваща реклами в ярки цветове, и нещо, което приличаше на интерактивни станции за някакви работи, които не разбирах).

Докато вървяхме, хората от Антарктида връчиха на всеки от нас чифт тънки очила. Андън и част от сенаторите незабавно ги сложиха, сякаш бяха свикнали с този ритуал, но местните и бездруго обясниха предназначението им. Чудех се дали знаят коя съм и дали въобще ги интересува. Определено забелязаха, че гледам озадачено очилата.

— Носете ги през цялото време на визитата — обясни ни лейди Медина с нейния силен акцент, макар да знаех, че думите й са насочени към мен. — Те ще ви помогнат да виждате Рос сити такъв, какъвто е в действителност.

Заинтригувана, аз си сложих очилата.

Примигнах изненадано. Първото нещо, което почувствах, бе леко гъделичкане в ушите, а първото нещо, което видях, бяха малките, светещи числа, кръжащи над главите на всеки от местните. Цифрите на лейди Медина бяха 28 627: НИВО 29, докато нейните двама придружители (които все още не бяха издали нито звук) съответно имаха 8819: НИВО 11 и 11201: НИВО 13. Когато огледах фоайето, забелязах най-различни виртуални числа и думи — над зеленото луковидно растение в ъгъла кръжеше ВОДА: +1, докато ЧИСТОТА: +1 се рееше над тъмна, полукръгла декоративна маса. В ъгъла на очилата си видях миниатюрни светещи думи:

ДЖУН ИПАРИС

КАНДИДАТ-ПРИНЦЕПС 3

РЕПУБЛИКА АМЕРИКА

НИВО 1

22 СЕПТ. 2132

ДНЕВЕН РЕЗУЛТАТ: 0

ОБЩ РЕЗУЛТАТ: 0

Отново тръгнахме. Никой от останалите не изглеждаше особено обезпокоен от яростната атака на виртуален текст и числа, които покриваха реалния свят, затова останах със своите собствени догадки. (Макар че хората от Антарктида не носеха очила, понякога погледите им се стрелкаха към виртуалните факти в света по начин, който ме накара да се замисля дали в очите или може би в мозъка им имаше поставено нещо, което постоянно симулираше всички тези виртуални обекти за тях.)

Един от двамата спътници на лейди Медина, широкоплещест белокос мъж с много тъмни очи и златистокафява кожа, се движеше по-бавно от останалите. Накрая той изостана в опашката на процесията, където се намирах аз, и закрачи до мен. Изпитах напрежение от присъствието му. Когато ме заговори обаче, гласът му бе кротък и учтив.

— Госпожица Джун Ипарис?

— Да, сър — отвърнах и почтително се поклоних с глава по начин, по който го бе сторил Андън. За моя изненада видях числата в ъгъла на очилата ми да се променят:

22 СЕПТ. 21 32

ДНЕВЕН РЕЗУЛТАТ: 1

ОБЩ РЕЗУЛТАТ: 1

Зави ми се свят. По някакъв начин очилата бяха регистрирали поклона ми и добавиха точка към тази антарктическа система за оценяване, което означаваше, че скланянето на глава е равно на една точка. В този миг осъзнах още нещо: когато белокосият мъж проговори, не долових абсолютно никакъв акцент — сега той говореше перфектен английски. Хвърлих поглед към лейди Медина и когато подочух нещичко от това, което тя обясняваше на Андън, забелязах, че сега английският й също звучеше безукорно. Гъделичкането, което почувствах в ушите, когато си сложих очилата… може би те действаха като някакъв вид устройство за превод на езици, което позволяваше на местните да променят своя роден език, докато комуникират с нас без никакво забавяне.

Белокосият мъж вече се бе навел над рамото ми и прошепна: