Героят

При тези думи сърцето ми болезнено се сви. Да им дадем земя. За да спасим страната си, трябваше да се продадем на друга нация. Усещането за това предложение бе толкова осквернително, колкото да продадем собствените си тела. Да дадем собствените си деца на някой непознат. Да откъснат парче от дома ни.

Погледнах Андън и се опитах да разчета емоциите зад сдържаната му външност.

Той дълго не откъсваше втренчения си поглед от президента. Дали мислеше какво би казал баща му в подобна ситуация? Чудеше ли се дали е добър лидер на своя народ? Най-накрая Андън се поклони, кимвайки с глава. Елегантен, дори когато бе смирен.

— Готов съм за преговори — тихо изрече той.

Президентът кимна веднъж. Видях тънката усмивка в крайчеца на устните му.

— Тогава ще преговаряме — отвърна той. — Ако откриете лекарство против вируса и се споразумеем за земята, то ви обещавам военна подкрепа. Дотогава светът ще трябва да се справя така, както ние правим при всяка пандемия.

— И какво означава това, сър? — попита Андън.

— Ще трябва да затворим пристанищата и границите ви, както и тези на колониите. Останалите нации ще бъдат информирани. Сигурен съм, че разбирате.

Андън мълчеше. Надявах се президентът да не види ужасеното изражение на лицето ми. Цялата република щеше да бъде поставена под карантина.

Дей

ДЖУН ТРЪГНА ЗА АНТАРКТИДА. Идън замина за Лос Анджелис с втората вълна от евакуирани. Ние останалите се прибрахме долу, в бункера, и слушахме, докато атаката на колониите продължаваше. Този път по звуците разбирахме, че битката не се развива добре. Понякога земята се разтрисаше толкова силно, че от тавана на подземния бункер се посипваше дъжд от прах върху нас и покриваше опашките от евакуирани със сивкава пепел, докато те бързо се качваха на чакащите влакове. Въртящите се светлини над тунела обагряха всички нас в червени искри. Чудех се как ли се справят в другите бункери из града. Евакуацията ставаше все по-бърза, като всеки влак тръгваше на кръгъл час и на негово място пристигаше нов. Кой знаеше колко дълго този тунел щеше да остане стабилен. От време на време виждах войници да изтикват граждани обратно в редицата, когато започваха да буйстват.

— В колона по един! — крещяха те и вдигаха заплашително оръжията си. Лицата им бяха скрити зад маски, с които бях запознат твърде добре. — Дисидентите няма да бъдат качени, без въпроси. Не се спирайте, хора!

Стоях в единия край на бункера, докато прахта продължаваше да се сипе, свит заедно с Паскао, Тес и останалите патриоти. Първоначално няколко войника се опитаха да ме набутат в един от влаковете, но ме оставиха на мира, след като изстрелях към тях серия от ругатни. Сега вече не ми обръщаха внимание. Няколко секунди наблюдавах как хората бяха натоварвани на влака, преди отново да се върна към разговора си с Паскао. Тес седеше до мен, макар неизказаното напрежение между нас да я караше да се чувства доста по-далеч. Постоянното главоболие блъскаше в глух ритъм в тила ми.

— Видели сте повече участъци на града от мен — прошепнах на Паскао. — Според теб добре ли се справя Бронята?

— Не много добре — отговори Паскао. — Всъщност, когато още една страна се включи да помага на колониите, не бих се учудил, ако Бронята се пречупи в рамките на няколко дни при такъв щурм. Повярвай ми, Бронята няма да издържи дълго.

Обърнах се, за да видя колко хора още чакаха да се качат на влаковете.

— Как да процедираме, за да изненадаме неприятно колониите?

Намеси се още един глас. Беше Франки, момичето с раненото рамо, една от хакерите

— Ако се докопаме до няколко електробомби — рече тя с многозначителен глас, — вероятно ще мога да ги пренастроя, за да объркам оръжията на колониите или нещо такова. Може би ще успеем също и да повредим изтребителите им.

Изтребители. Точно така — Андън бе споменал, че самолетите на колониите са кацнали на импровизирани летища пред стените на Бронята.

— Мисля, че мога да се докопам до няколко — прошепнах. — А също и до малко гранати.

Паскао зацъка развълнувано с език.

— Значи, според плана ти, ще се позабавляваме с малко нитроглицерин. Залавяй се за работа тогава. — Той се обърна към Бакстър, който ми хвърли разгневен поглед. Ухото му изглеждаше все така обезобразено. — Хей, Бакстър, момчето ми. Ти ще помагаш на Джиоро и Франки — искам да ги прикриваш, докато те творят магията си.

— Паскао — казах тихо. — Готов ли си за малко работа по отвличане на вниманието?

Той се засмя.

— Паркурите са най-добри в това, нали?

— Да си поиграем малко с тях — искам да си моят двойник, докато се придвижвам към импровизираното им летище.

— Звучи обещаващо.

— Чудесно. — Въпреки зловещата ситуация, аз се усмихнах. Нотка на надменност се прокрадна в гласа ми. — Тази нощ ще завърши с дузина скъпи и безполезни военни машини.

— Ти не си с всичкия си, слепецо — сопна ми се Бакстър. — Републиката не може да удържи колониите, а ти си мислиш, че нашата малка групичка има някакъв шанс да ги победи?

— Не е нужно да ги побеждаваме. Само трябва да ги забавим. И съм напълно убеден, че можем да го направим.