Героят

Отворих уста, за да кажа нещо, но не успях да изрека нито дума. Не знаех какво да кажа. Можех единствено да го разбера.

Тес въздъхна разтреперана.

— Така че, когато си помислих, че Джун може да те отнеме от мен, не знаех какво да правя. Чувствах се така, сякаш тя ми отнема всичко, което имаше значение за мен. Чувствах се, сякаш тя взима от теб всичко, което аз не можех да притежавам. — Тя сведе очи. — Ето, за това съжалявам. Съжалявам, защото ти не трябва да си всичко за мен. Имах теб, но бях забравила, че също така имам и себе си. — Тя спря, за да погледне към патриотите, които бяха потънали в дълбок разговор. — Това е ново чувство, нещо, с което все още свиквам.

И просто ей така ние отново бяхме деца. Видях двама ни във времената, когато бяхме по-малки, провесили крака от ръба на някакъв разнебитен небостъргач, наблюдавайки всяка вечер как слънцето потъва зад хоризонта на океана. Колко много неща бяхме преживели оттогава, докъде бяхме стигнали.

Пресегнах се, за да я перна по носа, точно както правех винаги. Тя за първи път ми се усмихна.

Нощта бе извървяла прехода до ранния час преди изгрева, а ситният дъжд и лапавицата най-после бяха спрели, оставяйки града да блести под лунната светлина. Сирената за евакуация все още отекваше от време на време, а джъмботроните продължаваха да излъчват зловещото червено предупреждение за търсене на прикритие, но бе настъпило кратко затишие в битката и небесата не бяха изпълнени с изтребители и експлозии. Предполагам, че и на двете страни им се налагаше да спрат, за да отпочинат или нещо такова. Разтърках очи, за да пропъдя умората, и се опитах да игнорирам главоболието — аз също можех да си почина малко.

— Няма да бъде лесно, нали знаеш — прошепна ми Паскао, докато двамата се оглеждахме в утрото. — Те вероятно ще бъдат нащрек за републикански войници.

Бяхме се покатерили най-отгоре на Бронята и наблюдавахме полето точно пред границите на града. Не че от външната страна на Бронята не живееха хора, но за разлика от Ел Ей, който представляваше просто едно голямо пространство от сгради, които направо се смесваха със съседните градове, населението на Денвър, което живееше извън безопасните предели на градските стени, бе разпръснато. Тук и там имаше разположени малки групи от сгради. Те изглеждаха пусти и аз се запитах дали републиката не бе забелязала в далечината подстъпите на колониите и не бе евакуирала хората си зад Бронята. Макар че въздушните кораби на колониите се бяха върнали в собствените си територии, за да презаредят с гориво, имаше оставена група изтребители сред полята, а окупираните зони бяха добре осветени от прожектори. Бях леко шокиран от това колко отблъскваща ми се струваше мисълта, че колониите щяха да ни превземат. Преди година щях да се радвам и да крещя с пълно гърло при точно такъв сценарий. Но сега просто чувах отново и отново мотото на колониите в главата си.

Свободната държава е държавата на корпорациите. Рекламите, които си спомнях от градовете им, ме караха да потрепервам.

Беше трудно да реша какво предпочитам наистина: да гледам как брат ми пораства под управлението на колониите, или да видя как отново бива отведен за експерименти от републиката.

— Да, ще бъдат нащрек — съгласих се. След това се извърнах от ръба на Бронята и започнах да слизам надолу по стената. По външния й край имаше накацали изтребители на републиката, обслужвани от персонал и в готовност. — Но ние не сме войници на републиката. Ако те могат да ни ударят с внезапна атака, същото можем да сторим и ние.

Двамата с Паскао бяхме облечени абсолютно еднакво — в черно от глава до пети, с маски на лицата. Ако не бе малката разлика във височината, не мисля, че някой можеше да ни различи.

— Вие двамата готови ли сте? — тихо попита по микрофона си Паскао нашите хакери.

Ако те бяха заели позиция, то това означаваше, че и Тес бе на поста си. Пази се.

Слязохме долу на земята и оставихме няколко войника на републиката да ни отведат до малък таен подземен проход. Той излизаше от външната страна на Бронята в опасна територия. Войниците ни кимнаха в знак на мълчаливо пожелание за успех, преди да се върнат обратно.

Погледнах към полето, където бяха кацнали изтребителите на колониите. Когато навърших петнадесет, подпалих ескадрила от десет чисто нови бойни изтребители F-472 на републиката в авиобаза „Бърбанк“ в Лос Анджелис. Това бе първата дяволия, която ме изстреля на върха на списъка с най-издирвани престъпници, и едно от престъпленията, които всъщност самата Джун ме бе накарала да си призная, когато ме бяха арестували. Успях да извърша злодеянието, като първо откраднах няколко галона силно запалим син нитроглид от авиобазите, след това излях течността в соплото и по опашката на изтребителите. В мига, в който запалиха двигателите, опашките им избухнаха в пламъци.