Героят

Бакстър изсумтя раздразнено, но усмивката на Паскао стана още по-широка. До мен Тес стеснително се премести. Тя вероятно си спомняше за старите ми престъпления, беше пряк свидетел на всички тях и се налагаше да ме превързва след всяко едно. Може би се притесняваше за мен. Или пък беше доволна. Може би предпочиташе въобще да не бях тук. Но се бе върнала заради мен. Така каза тя, нали? Сигурно все още я беше грижа за мен, поне до някаква степен. Опитах се да измисля нещо подходящо, което да й кажа, но вместо това се обърнах към останалите.

— Когато бяхте задържани в стаята, ми казахте, че сте се върнали тук, защото искате да бъдете помилвани. Но можехте да се опитате да избягате в друга държава, нали? Нямаше да ви се налага да помагате на републиката. Андън, тоест Електорът, така или иначе, щеше да ви помилва. — Очите ми се спряха на Паскао. — Знаехте това, нали? Защо наистина решихте да се върнете тук? Зная, че не е било само защото сте чули молбата ми.

Усмивката на Паскао изчезна и за миг изглеждаше наистина сериозен. Той въздъхна, след което огледа малката ни група. Трудно бе да повярваш, че преди те са били част от нещо толкова голямо.

— Ние сме патриотите, нали? — най-сетне каза той. — Трябва да сме отдадени на каузата за възстановяването на Съединените щати по един или друг начин. Не съм убеден, че колониите ще донесат тази промяна. Но трябва да призная, че новият Електор на републиката има потенциал и след номера, който ни погоди Рейзър, дори и аз смятам, че Андън може да е решението, което чакаме. — Паскао спря, за да кимне на Бакстър, който просто сби рамене. — Дори Бакстър смята така.

Намръщих се.

— Значи бие сте се върнали тук, защото искрено желаете да помогнете на републиката в тази война? Наистина искате да ни помогнете да се защитим? — Паскао отново кимна. — Защо не заявихте това, когато бяхме в стаята? Щеше да звучи доста благородно.

— Не, нямаше. — Паскао поклати глава. — Те нямаше да ни повярват. Патриотите, терористите, които взривяваха бойници на републиката при всяка удала им се възможност? Да, бе. Реших, че вместо това за нас ще е по-добре да използваме довода за помилване. Изглежда като по-реалистичен отговор за Електора ти и твоята малка кандидат-принцепс.

Останах смълчан. Когато Паскао видя, че се колебая, изтупа ръце и се изправи.

— Хайде да започваме — рече ми той. — Нямаме време за губене, особено с тази разразяваща се над главите ни градушка. — Паскао даде знак на останалите патриоти да се съберат и започна да разпределя индивидуалните им задачи. Аз се надигнах и приклекнах.

Тес си пое дълбоко въздух и когато отново улови погледа ми, проговори за първи път, откакто бяхме заедно в стаята.

— Съжалявам, Дей — тихо рече тя, за да не могат другите да чуят.

Замръзнах намясто и подпрях лакти върху присвитите си крака.

— Защо? — попитах. — Няма за какво да съжаляваш.

— Напротив. — Тес извърна очи. Кога бе пораснала толкова? Все още бе слаба и нежна, но очите й принадлежаха на някой по-възрастен, не ги помнех такива. — Не исках да те оставям и не исках да обвинявам Джун за всичко. Не мисля, че тя е лоша. Никога не съм вярвала истински в това. Просто бях толкова… ядосана.

Както винаги, лицето й ме привличаше по начина, по който го бях запомнил толкова отдавна, когато я видях за първи път да се роби из онзи контейнер. Искаше ми се да я прегърна, но се облегнах назад и изчаках, оставяйки я тя да вземе решението.

— Тес… — изрекох бавно, като се опитвах да открия най-добрия начин да изразя това, което чувствах. По дяволите, в миналото й бях казвал толкова много глупави неща. — Обичам те. Без значение какво ще се случи между нас.

Тес прегърна с ръце коленете си.

— Зная.

Преглътнах тежко и погледнах надолу.

— Но не те обичам по начина, по който ти би искала. Съжалявам, ако съм те оставил с погрешни впечатления. Не мисля, че някога съм се отнасял с теб толкова добре, колкото заслужаваш. — Сърцето ми болезнено се сви, когато думите излизаха от устата ми, сякаш й нанасях удари. — Така че недей да съжаляваш. Вината е моя, а не твоя.

Тес поклати глава.

— Зная, че не ме обичаш по този начин. Да не мислиш, че досега не съм го разбрала? — Нотка на горчивина се бе пропила в гласа й. — Но ти не знаеш какво чувствам аз към теб. Никой не знае.

Погледнах я равнодушно.

— Кажи ми тогава.

— Дей, за мен ти си повече от увлечение. — Веждите й се навъсиха, докато се опитваше да обясни. — Когато целият свят ми обърна гръб и ме остави да умра, ти ме взе със себе си. Ти беше единственият, на когото му пукаше какво ще стане с мен. Ти беше всичко. Всичко. Ти се превърна в моето единствено семейство — беше родителите, братята и прислужницата ми, единствен мой приятел и спътник, едновременно мой покровител и човек, който има нужда от закрила. Разбираш ли? Не те обичах по начина, по който може би си смятал, че го правя, макар че не мога да отрека, че и това е част от цялото. Това, което изпитвам, обаче е нещо по-голямо.