Героят

Споменът изникна съвсем ясно в съзнанието ми. Конструкцията на изтребителите на колониите изглеждаше различно, с техните странни, изнесени напред крила, но в крайна сметка те си оставаха просто машини. А и този път не работех сам. Имах подкрепата на републиката. По-важно — разполагах с техните експлозиви.

— Готов ли се да направиш своя ход? — прошепнах на Паскао. — У теб ли са бомбите?

— Мислиш, че ще забравя да взема бомби ли? Не съм толкова глупав. — Гласът на Паскао прозвуча подигравателно. — Дей — без никакви глупости този път. Разбра ли, хубавецо? Ако внезапно решиш, че искаш да действаш на своя глава, по-добре първо ме предупреди. Така поне ще имам време да те цапардосам по лицето.

Усмихнах й се.

— Да, сър.

Екипировката ни се сливаше със сенките. Промъквахме се безшумно напред, докато не излязохме от късия обхват, в който оръдията на Бронята можеха да ни предпазят по земя. Сега бяхме извън обсег и импровизираните летища на колониите изглеждаха близо. Войниците им стояха на пост в края на пистата. Недалеч имаше няколко реда танкове. Големите им въздушни кораби може и да не бяха тук, но беше адски сигурно, че разполагаха с достатъчно бойни машини, за да започнат нова битка.

Двамата с Паскао приклекнахме зад купчина чакъл близо до летището. На тази светлина различавах единствено силуета му. Той кимна с глава веднъж, преди да прошепне нещо по микрофона си.

Изчакахме няколко напрегнати секунди. Тогава джъмботроните, наредени по външния край на Бронята, светнаха в унисон. На екраните се появи знамето на републиката, а клетвата закънтя по градските говорители в нощта. Цялото нещо приличаше точно на един типичен пропаганден филм на републиката — джъмботроните започнаха да прожектират произволни видеоклипове за родолюбиви войници и граждани, военни победи и процъфтяващи улици. На летището вниманието на войниците беше привлечено от излъчвания по джъмботроните материал. Първоначално те изглеждаха внимателни и предпазливи, но когато филмът продължи още няколко секунди, войниците на колониите се отпуснаха.

Отлично. Те смятаха, че републиката просто излъчва видеорепортаж, за да повдигне духа на бойците. Нещо не особено странно, което да изостри вниманието им, но достатъчно забавно, за да задържи интереса им. Избрах зона, в която всички войници гледаха към джъмботроните, и кимнах на Паскао. Той ми даде знак. Беше мой ред да действам.

Присвих още очи, за да видя откъде можех да се промъкна до летището. Тук имаше четирима войници на колониите и всички те се бяха съсредоточили върху излъчваното предаване — един от тях, облечен като пилот, се намираше най-далеч и с гръб към мен, а от мястото ми изглеждаше, че се подиграва на репортажа със свой приятел. Изчаках, докато нито един от пазачите вече не гледаше към позицията, където се намирах. След това скочих на ръба и се скрих зад колесника на най-близкия изтребител. Свих се на топка, за да може черната ми екипировка да се слее със сенките.

Един от пазачите небрежно хвърли поглед през рамо към изтребителя. Когато обаче не видя нищо интересно, отново се съсредоточи да оглежда Бронята.

Изчаках още няколко секунди. След това наместих раницата си и се покатерих в сопловия апарат на изтребителя. Сърцето ми блъскаше, предвкусвайки последствията от действията ми. Вече не губех време — извадих малко метално кубче от раницата си и го закрепих здраво за вътрешността на ауспуха. Дисплеят на кубчето излъчваше много бледа червена светлина, толкова слаба, че едва я виждах. Уверих се, че е добре закрепено, след което се преместих към края на ауспуха. Не разполагахме с още много време, преди пазачите да изгубят интерес към малкото ни пропагандно развлечение. Когато наоколо нямаше опасност, аз изскочих от сопловия апарат. Меките ми ботуши се приземиха без никакъв звук. Отново се слях със сенките, хвърляни от колесника на изтребителя, огледах се за пазачи и се придвижих към следващия ред от самолети. Паскао трябваше да върши абсолютно същото упражнение от другата страна на летището. Ако всичко минеше по план, то по един експлозив на редица щеше да нанесе достатъчно щети.

Когато настъпи моментът да се отправя към третия ред изтребители и да приключа с работата си тук, бях плувнал в пот. В далечината пропагандата от джъмботроните продължаваше да тече, но виждах, че някои от пазачите вече бяха изгубили интерес. Беше време да се измъквам. Отново започнах да се спускам безшумно към земята, увиснал там сред сенките, след което избрах точния момент да скоча и да се втурна към тъмнината.

Като изключим това, че всъщност съвсем не бе най-точният момент. Едната ми ръка се изплъзна и металният ръб на ауспуха сряза дланта ми. Изтощеното ми тяло не се приземи прецизно — изпъшках от болка и се придвижих твърде бавно към сенките на колесника. Един пазач ме забеляза. Преди да успея да го спра, очите му се ококориха и той насочи пистолета си към мен.