Героят

Тес се отскубна от хватката ми и метна ролката с превръзки по стената. След това се обърна, за да погледне отново бледото лице на Франки. Изправих се и принудих Тес да направи същото. Кървавата ми ръка остави отпечатъци по рамото й. Войниците сграбчиха и двама ни и ни отведоха към последния джип. Когато най-накрая бяхме вътре, Тес обърна очи към моите. Те бяха пълни със сълзи, а от измъчения й вид сърцето ми се късаше. Отдалечихме се от Бронята, докато войниците натовариха тялото на Франки в един камион. След това завихме зад ъгъла и с пълна скорост се отправихме към бункера.

Когато пристигнахме, джипът на Паскао вече беше разтоварен и те се бяха спуснали надолу към влака. Войниците бяха напрегнати. Когато ни пропускаха да преминем през входа на телената ограда, още една експлозия откъм Бронята разтресе земята. Сякаш като в сън ние се втурнахме надолу по металното стълбище, минахме през коридорите, облети в бледи червени светлини, а звукът от стъпващи тежко ботуши отекваше глухо някъде навън. Спускахме се все по-надолу и по-надолу, докато най-сетне стигнахме до бункера и се запътихме към чакащия влак. Войниците ни качиха.

Когато двигателят на подземната железница забоботи и ние потеглихме от бункера, серия от експлозии отекнаха сред празното пространство и едва не ни събори на земята. Тес се прилепи до мен. Докато я притисках близо до себе си, тунелът зад нас рухна и ни обви в мрак. Ускорихме скоростта. Ехо от експлозиите прокънтя по земята.

Главоболието ми изригна.

Паскао се опита да ми каже нещо, но вече не можех да го чуя. Не чувах нищо. Светът около мен притъмня и усетих как се замайвам. Къде се намираме? Отнякъде Тес изкрещя името ми, но не разбрах какво каза след това, защото се изгубих сред океан от болка и рухнах в тъмнината.

Джун

21 часа.

Стая 3323, хотел „Левъл Инфинити“, Рос сити.

ВСИЧКИ СЕ БЯХМЕ НАСТАНИЛИ в индивидуални хотелски стаи. Оли си почиваше до леглото ми, напълно капнал след изтощителния ден. Аз обаче не можех да си представя, че ще успея да заспя. След известно време се надигнах безшумно, оставих три лакомства за Оли близо до вратата и излязох. Обикалях коридорите, пъхнала виртуалните си очила в джоба, облекчена, че виждам отново света такъв, какъвто е, без постоянната атака от кръжащи числа и думи. Не знаех къде отивам, но най-накрая се озовах два етажа по-високо, недалеч от стаята на Андън. Тук беше по-тихо. Андън може би бе единственият, отседнал на този етаж, заедно с няколко охранители.

Докато се разхождах, минах покрай врата, която водеше към просторно помещение, което навярно бе някаква обществена централна зала на този етаж. Върнах се и надникнах вътре. Мястото изглеждаше като измазано с вар, вероятно защото не си бях сложила виртуалните очила и не виждах всички симулации — помещението бе разделено на серия от високи цилиндрични кабини, всяка от които представляваше окръжност от издължени, прозрачни плочки от стъкло. Интересно. Разполагах с една от тези цилиндрични кабини в хотелската си стая, макар че все още не си бях дала труд да я изпробвам. Огледах коридора и внимателно бутнах вратата. Тя се приплъзна безшумно.

Пристъпих вътре и веднага след като вратата се затвори зад мен, залата обяви нещо на антарктически, което не можах да разбера. Извадих виртуалните очила от джоба си и ги сложих. Автоматично гласът на стаята стана по ясен и повтори фразата този път на английски.

— Добре дошли в залата за симулации, Джун Ипарис.

Видях как виртуалният ми резултат се повиши с десет точки, поздравявайки ме за това, че използвам зала за симулации за първи път. Точно както и предполагах, сега стаята изглеждаше ярка и обагрена в цветове, а по стъклените стени на цилиндричните кабини имаше най-различни екрани, които се движеха.

Вашият достъп до портал извън вашия дом! — казваше един от панелите. — Използвайте заедно с виртуалните си очила за изцяло всепоглъщащо преживяване.

Зад текста вървеше разкошно видео, което показваше красиви пейзажи от цял свят.

Чудех се дали техният портал бе начинът, по който се свързваха с интернет. Внезапно интересът ми се възбуди. Никога не се бях ровила в интернет извън републиката, никога не бях виждала света такъв, какъвто е без маскировките и филтрите на републиката. Приближих се до една от стъклените цилиндрични кабини и влязох вътре. Стъклото около мен просветна.

— Здравей, Джун — рече то. — Какво мога да направя за теб?

Какво исках да потърся? Реших да пробвам първото нещо,

което ми хрумне. Колебливо отговорих, като се чудех дали просто ще разпознае гласа ми.

— Даниел Алтън Уинг — изрекох. Какво знаеше останалата част от света за Дей?