Героят

— За разлика от Република Америка — започна гласът зад кадър, — където правителството налага режим, обявявайки военно положение, за да пречупи притока на бежанци през границите си, Колониите на Америка се създават на 14 март 2055 година, след като корпорациите изземат властта от федералното правителство (бившите Съединени щати, виж индекса по-горе), което се предшества от неспособността на гореспоменатото да се справи с натрупания дълг след наводнението през 2046 година.

Направих няколко крачки напред — сякаш се намирах точно там, насред събитията, застанала само на няколко дузина метра от мястото, където хората се бунтуваха. Обкръжаващата ме среда изглеждаше неясна и пикселизирана, сякаш извлечена от нечии лични кадри.

— В този запис, направен от гражданин, град Атланта е сцена на петнадесетдневни бунтове срещу федералната агенция за справяне с извънредни ситуации на Съединените щати. Подобни размирици се случват във всички източни градове в период от три месеца, след което градовете обявяват своята лоялност към военната корпорация „Дескон“, която притежава средства, с които блокираното правителство не разполага.

Сцената се размаза и изчезна, поставяйки ме в центъра на огромен кампус, пълен със сгради, всяка от които показваше символ, който разпознах като логото на „Дескон“.

— Заедно с още дванадесет корпорации, „Дескон“ съдейства със средства, за да помогне на гражданите. До началото на 2058 година правителството на Съединените щати напълно спира да съществува в източната част и е заменено от Колониите на Америка, формирани от коалиция на тринадесетте най-силни корпорации в държавата и подпомагани с общите им приходи. След серия от сливания към момента Колониите на Америка се състоят от четири управляващи корпорации: „Дескон“, „Клауд“, „Медитек“ и „Евъргрийн“. Желаете ли да разгледате конкретна корпорация?

Останах безмълвна и изгледах как протече останалата част от полиизмерното видео, докато най-накрая клипът спря на последния кадър, обезпокоителен образ на отчаян гражданин, прикрил лицето си от насочения пистолет на войник. Тогава свалих виртуалните си очила, разтърках очи и излязох от вече празния и стерилно изглеждащ стъклен цилиндър. Стъпките ми отекваха из празното помещение. Чувствах се замаяна и изтръпнала от внезапната липса на движещи се образи.

Как бе възможно две страни с толкова радикално различни философии да се обединят отново? Каква надежда имахме да трансформираме републиката и колониите в това, което някога са били? Или пък може би те не бяха толкова драстично различни, колкото смятах. Не бяха ли в действителност корпорациите на колониите и правителството на републиката едно и също нещо? Неограничената власт е неограничена власт, без значение как се нарича. Нали така?

Излязох от залата, потънала в мисли, и когато завих зад ъгъла, за да се отправя към стаята си, едва не се сблъсках с Андън.

— Джун? — изненадано рече той, когато ме видя. Къдравата му коса бе леко разрошена, сякаш бе прокарвал ръце през нея, ризата му измачкана, с ръкави навити до лактите, а копчетата на врата му бяха разкопчани. Той успя да се съвземе достатъчно, за да ми се усмихне и поклони. — Какво правиш тук горе?

— Просто разглеждам — отвърнах на усмивката му. Бях твърде изморена, за да споменавам за цялото си онлайн проучване. — Не съм сигурна какво правя тук, честно казано.

Андън тихо се засмя.

— Аз също. Обикалям из коридорите повече от час. — За миг останахме смълчани. След това той се обърна по посока на апартамента си и ми хвърли въпросителен поглед. — Жителите на Антарктида няма да ни помогнат, но бяха достатъчно учтиви, за да донесат бутилка от най-доброто си вино в стаята ми. Искаш ли да пийнем по глътка? Имам нужда от компания… и съвет.

Съвет от най-скромния си кандидат-принцепс? Тръгнах заедно с него, напълно наясно с близостта помежду ни.

— Колко учтиво от тяхна страна — отвърнах.

— Твърде учтиво — тихо рече той под носа си, така че едва успях да го чуя. — Следващия път ще ни организират парад.

Разбира се, апартаментът на Андън бе по-хубав от моя — Антарктида поне тази чест му бе оказала. Извит стъклен прозорец се простираше върху половината от стената, предлагайки спираща дъха гледка към Рос сити, погълнат от хиляди блещукащи светлини. Местните сигурно симулираха и това свечеряване, като се вземеше предвид, че тук долу трябваше да е лято… но симулацията изглеждаше безукорна. Отново се сетих за куполовидния слой, през който преминахме, докато се спускахме към града. Може би и той действаше като огромен екран. Ивици танцуваха безшумно из небето сред пластове от спиращи дъха цветове — тюркоазено, пурпурно и златисто; всички се въртяха заедно, изчезваха и се появяваха отново върху звездния фон. Затаих дъх. Сигурно представляваше имитация на южното полярно сияние. Бях чела за тези южни сияния по време на седмичните ни уроци, макар че не очаквах да изглеждат толкова красиво, независимо дали беше симулация или не.

— Хубава гледка — рекох аз.

Андън се усмихна кисело, лошото му настроение леко се подобри.