Героят

Дори не получи възможност да извика, когато проблясващ нож полетя от тъмнината и се заби във врата му. Ужасено наблюдавах за момент. Паскао. Знаех, че беше той, спасяваше ми задника, докато в същото време привличаше вниманието към себе си. Няколко вика вече отекнаха от другата страна на летището. Той отвличаше вниманието им от мен. Възползвах се от възможността и спринтирах към относително безопасното пространство извън летището.

Включих микрофона и се обадих на Паскао.

— Добре ли си? — прошепнах бързо.

— Добре съм колкото теб, хубавецо — изхриптя той, а в слушалката си чувах звук от стъпки и тежко дишане. — Току-що излязох от обхвата на летището. Дай зелена светлина на Франки — аз трябва да се отърва от още двама, които са по петите ми. — Паскао прекъсна връзката.

Свързах се с Франки.

— Готови сме — казах й. — Пускай ги.

— Разбрано — отвърна Франки.

Внезапно джъмботроните спряха излъчването си и се изключиха — звукът, който гърмеше из града, бе прекъснат и ние бяхме потопени в тайнствена тишина. Сега войниците на колониите, които вероятно преследваха Паскао, объркано вдигнаха очи към спрените джъмботрони заедно с останалите.

За няколко секунди настъпи тишина.

След това ярка ослепителна експлозия избухна в центъра на летището. Застинах. Когато погледнах отново към първия ред от войници на улицата, видях, че бяха съборени от въздушната вълна и бавно се изправяха, все още замаяни. Електрически искри изпълваха въздуха, като подскачаха напред-назад между изтребителите. Войниците по-надолу по улицата вдигнаха оръжията си към сградите и започнаха да стрелят напосоки, но онези, които стояха на фронтовата линия, установиха, че пистолетите им вече не могат да стрелят. Продължавах да тичам обратно към Бронята.

Още една експлозия разтресе същия район и огромна златиста мъгла погълна всичко в обсега на зрителното поле. Панически викове се надигнаха от войската на колониите. Те не виждаха какво се случва, но аз знаех, че в този момент всяка поставена бомба унищожава наредените изтребители, като едновременно ги поврежда и за кратко изважда от строя магнитите в оръжията им. Някои извадиха оръжията си и стреляха напосоки в тъмнината, сякаш там се спотайваха републикански войници. Предполагам, че не бяха далеч от истината. Като по поръчка изтребителите на републиката, накацали по Бронята, излетяха в небето. Ревът им ме проглуши.

Отново включих микрофона си, за да се свържа с Франки.

— Как вървят евакуациите?

— По възможно най-гладкия начин — отвърна тя. — Вероятно остават още два потока от хора. Готов ли си за звездния си миг?

— Действай — отвърнах шепнешком.

Джъмботроните отново оживяха. Този път обаче те показваха по екраните си боядисаното ми лице. Видео, което бяхме записали предварително. Аз се усмихнах широко от екрана към колониите, точно когато те се придвижваха бързо към изтребителите, които им бяха останали, и в този миг се почувствах така, сякаш гледах лицето на непознат, лице, което бе толкова странно и ужасяващо под широката черна лента. За миг дори не можех да си спомня, че въобще съм записвал това видео. Мисълта ме накара да се разровя панически в съзнанието си, докато най-накрая открих спомена и въздъхнах облекчено.

— Името ми е Дей — обяснявах аз от видеото, което течеше по джъмботроните — и се боря за народа на републиката. Ако бях на ваше място, щях да съм малко по-внимателен.

Франки отново прекъсна излъчването. Над нас изтребителите на републиката фучаха из небето — видях как оранжеви огнени топки запалиха летището. След нашата каскада и след като половината им изтребители вече не бяха там, както и заради предимството на изненадата, войниците на колониите бяха започнали панически да отстъпват. Обзалагам се, че в този миг входящите обаждания до командването им летяха бързо и яростно.

Франки възстанови връзката. Гласът й прозвуча въодушевено.

— Войниците на републиката са разбрали за нашия успех — рече тя. На заден план чух, за мое облекчение, че връзката на Паскао също се възстанови. — Чудесна работа, паркури. Джиоро и Бакстър вече са напът. — Тя говореше някак разсеяно. — Сега се връщаме обратно. Дайте ми няколко секунди и ще сме…

Връзката прекъсна. Премигнах изненадано.

— Франки? — извиках и се опитах да се свържа отново. Нищо. Чувах единствено пукането от статична връзка.

— Къде изчезна тя? — попита Паско през целия шум. — И при теб ли се изключи?

— Да — продължих да се движа бързо напред и се опитах да не мисля за най-лошото.

Защитата на Бронята не бе далеч — можех да различа мъничкия страничен вход, през който трябваше да се върнем — и тук, по средата на целия този хаос, видях няколко републикански войника, втурнали се през прахта, за да се изправят срещу войските на колониите, които можеше да са ни последвали. Вече оставаха само няколко метра до вратата.

Един куршум просветна покрай мен и за малко не ме уцели в ухото. След това чух писък, от който кръвта ми се смрази. Когато се завъртях, видях Тес и Франки да тичат след мен. Бяха се облегнали една на друга. Зад тях имаше пет или шест войници на колониите.