Героят

Най-накрая се установихме в една сграда с обширна, полукръгла зала, използвана за политически срещи (лейди Медина я нарече стаята за преговори). В нея имаше наредени знамена на страни от целия свят. В центъра на залата беше разположена дълга маса от махагоново дърво и сега делегатите от Антарктида седяха от едната й страна, докато ние се разположихме от другата. Още двама делегати, които бяха с подобни нива като това на лейди Медина, се присъединиха към нас, когато започна дискусията, но третият, който се появи, бе този, който прикова вниманието ми. Беше на около четиридесет и пет години, с прошарена коса, тъмна кожа и добре оформена брада. Текстът, който кръжеше над главата му, гласеше НИВО 202.

— Президентът Икари — обяви лейди Медина, когато ни го представи.

Андън и останалите сенатори се поклониха почтително. Аз сторих същото. Макар да не посмях да извърна очи от дискусията, с периферното си зрение зърнах флага на републиката. С помощта на очилата си прочетох виртуалния текст РЕПУБЛИКА АМЕРИКА, изписан над него със светещи букви. До него бе знамето на колониите с неговите черно-сиви ленти и ярката златиста птица в центъра.

Над някои от флаговете, точно под названието на страната, кръжеше думата съюзник. Но не и под нашето.

Още от самото начало дискусията беше напрегната.

— Изглежда, че плановете на баща ви се обърнаха против вас

— каза президентът на Андън. Той се наведе решително напред.

— Обединените нации, естествено, са загрижени, че Африка вече е оказала помощ на колониите. От колониите отказаха покана да разговарят с нас.

Андън въздъхна.

— Учените ни работят усилено за намиране на лекарство — продължи той. Забелязах, че въобще не спомена брата на Дей, както и липсата на съдействие от страна на самия Дей. — Но с военната и финансова помощ на Африка войските на колониите са непреодолими. Нуждаем се от помощ, за да ги отблъснем, или рискуваме да бъдем окупирани в рамките на месец. Вирусът може да се разпространи и при нас…

— Говорите със страст — прекъсна го президентът. — И нямам никакви съмнения, че правите велики неща като нов лидер на републиката. Но ситуацията е следната… Първо, трябва да бъде овладян вирусът. А също така дочух, че колониите вече са пресекли границата ви.

Меднозлатистите очи на президента бяха пронизващо светли. Когато Серж се опита да се обади, той веднага го накара да замлъкне, без да откъсва поглед от Андън.

— Нека Електорът ви отговори — рече той.

Серж отново потъна в мрачно мълчание, но не и преди да уловя самодоволните погледи, които си размениха сенаторите. В мен се надигна гняв. Всички те — сенаторите, президентът на Антарктида, дори собственият му кандидат-принцепс — се подиграваха на Андън по коварен начин. Прекъсваха го. Изтъкваха възрастта му. Погледнах към Андън, като мълчаливо ми се искаше той да се защити. Мариана кимна веднъж към него.

— Сър? — рече тя.

Почувствах се облекчена, когато Андън първо хвърли неодобрителен поглед на Серж, а след това вдигна брадичка и спокойно отговори:

— Да. Успяваме да ги удържим засега, но те са в покрайнините на столицата ни.

Президентът се наведе напред и опря лакти върху масата.

— Значи има вероятност вирусът вече да е проникнал на територията ви?

— Да — отговори Андън.

Президентът остана мълчалив за миг. Най-накрая попита:

— Какво точно искате?

— Нуждаем се от военна подкрепа — отвърна Андън. — Вашата армия е най-добрата в света. Помогнете ни да подсигурим границите си. Но преди всичко — помогнете ни да открием лекарство. Те ни предупредиха, че противоотровата е единственото нещо, което ще ги накара да отстъпят. А ние имаме нужда от време, за да се случи това.

Президентът присви устни и поклати веднъж глава.

— Не можем да ви осигурим военна подкрепа, финанси или провизии. Опасявам се, че сте ни твърде задлъжнели за това. Мога да ви предложа учените си, за да ви помогнат да откриете противоотрова срещу заразата. Но няма да изпратя войските си в зона, инфектирана с вируса. Твърде опасно е. — Когато видя изражението на Андън, погледът му стана по-суров. — Моля, информирайте ни своевременно за положението, защото се надявам не по-малко от вас да се намери решение на този проблем. Извинявам се, че не можем да ви окажем по-голяма подкрепа, Електор.

Андън се наведе над масата и притисна пръстите на двете си ръце едни към други.

— Какво мога да направя, за да ви убедя да ни помогнете, господин президент? — попита той.

Президентът се облегна назад в стола си и огледа Андън за секунда със замислено изражение. От това ме побиха студени тръпки. Той очакваше Андън да зададе този въпрос.

— Ще трябва да ми направите предложение, което да си струва да отделя време за него — най-сетне отговори той. — Нещо, което баща ви никога не ми е предлагал.

— И какво е то?

— Земя.