Героят

— Не мислех, че го правя. Не искаш ли да те евакуират в Ел Ей? Там ще е по-безопасно, а и нали ти казах: ще се видим там. Обещавам.

— Не, не това. Защо реши, че трябва да пазиш в тайна проблема със заразата?

Затова ли беше разстроен.

— Шегуваш се, нали?

— Защо? — попита Идън.

— Щеше да се съгласиш ли? — Отидох по-близо до него, след което огледах войниците и евакуираните и сниших глас. — Зная, че обявих подкрепата си за Андън, но това не значи» че съм простил на републиката това, което сториха със семейството ни. С теб. Когато видях, че се разболяваш, когато патрулите, проверяващи за заразата, дойдоха пред вратата ни и те отведоха върху онази носилка, а очите ти бяха почернели от кръв… — Спрях, затворих очи и пропъдих тази картина. Бях си я представял в ума си милиони пъти — нямаше нужда отново да я изживявам. Споменът накара болката да се разгори в тила ми.

— Мислиш ли, че не знам това? — отвърна Идън с тих, непокорен тон. — Ти си ми брат, не майка.

Присвих очи.

— Вече съм.

— Не, не си. Мама е мъртва. — Идън си пое дълбоко въздух. — Спомням си какво ни причини републиката. Естествено, че не съм забравил. Но колониите са нахлули на наша територия. Искам да помогна.

Не можех да повярвам, че Идън ми казва това. Той не разбираше докъде бяха готови да стигнат от републиката — наистина ли бе забравил експериментите им? Наведох се напред и сложих ръка върху мъничката му китка.

— Това може да те убие. Осъзнаваш ли го? И те дори може да не открият лекарство, ако използват кръвта ти.

Идън отново се отдръпна от мен.

— Аз трябва да взема решението. Не ти.

Думите му повториха тези на Джун от по-рано.

— Добре — отсякох. — Тогава какво е решението ти, хлапе?

Той стана сериозен.

— Мисля, че искам да помогна.

— Сигурно се шегуваш. Искаш да помогнеш? Да не би да го правиш, само за да се противопоставиш на това, което казвам?

— Говоря сериозно.

Буца се надигна в гърлото ми.

— Идън — започнах, — изгубихме мама и Джон. Татко си отиде. Ти си всичко, което ми остава. Не мога да си позволя да загубя и теб. Това, което съм направил досега, е било заради теб. Няма да ти позволя да рискуваш живота си, за да спасиш републиката… или колониите.

Изразът на неподчинение изчезна от очите на Идън. Той подпря лакти върху парапета и отпусна глава в ръцете си.

— Ако има едно нещо, което зная за теб — започна той, — то е, че не си егоист.

Останах смълчан. Егоист. Но аз съм егоист — исках Идън да бъде предпазен, да не бъде наранен и въобще не ми пукаше какво мисли той по въпроса. При думите му обаче у мен се надигна чувство за вина. Колко пъти Джон се бе опитвал да ме предпази от неприятности? Колко пъти ме бе предупреждавал да си нямам вземане-даване с републиката и да не се опитвам да намеря лекарство за Идън? Никога не слушах и не съжалявам за това. Идън ме гледаше втренчено с невиждащите си очи, недъг, който му бе причинен от републиката. А сега той се самопредлагаше като жертвено агне на заколение и не можех да разбера защо.

Всъщност разбирах. Той беше като мен — правеше това, което бих сторил и аз.

Но мисълта, че мога да го изгубя, бе направо непоносима. Сложих ръка върху рамото му и го насочих навътре.

— Първо иди в Ел Ей. Ще говорим за това по-късно. По-добре го премисли, защото ако доброволно се предложиш…

— Премислил съм го — отвърна Идън. След което се отскубна от хватката ми и пристъпи напред, поемайки риска. — И освен това, ако те наистина дойдат за мен, наистина ли мислиш, че можем да ги спрем?

И тогава дойде неговият ред. Луси му помогна да се качи на влака, а аз улових ръцете му само за един кратък миг, преди да се наложи да ме пусне. Въпреки че изглеждаше разстроен, Идън стисна силно ръката ми.

— Побързай, чуваш ли? — обърна се той към мен.

Без предупреждение уви ръце около врата ми. Луси, която стоеше до него, ми хвърли една от своите вдъхващи увереност усмивки.

— Не се притеснявай, Даниел — рече тя. — Ще бдя над него като ястреб.

Кимнах с признателност. След това прегърнах силно Идън, стиснах очи и си поех дълбоко дъх.

— Ще се видим скоро, хлапе — прошепнах. После неохотно разплетох пръстите си от неговите.

Идън изчезна във влака. Няколко мига по-късно железницата тръгна от гарата и откара първата вълна от евакуирани към западния бряг на републиката, оставяйки само думите на Идън да отекват в ума ми.

Мисля, че искам да помогна.

Поседях сам известно време, след като влакът тръгна, потънал в мисли, повтаряйки тези думи отново и отново. Сега бях негов настойник — имах пълното право да го предпазвам от неприятности и проклет да съм, ако отново трябваше да го видя в лабораториите на републиката след всичко, което направих, за да го държа далеч от там. Затворих очи и заробих ръце в косата си.

След малко се отправих към стаята, където бяха задържани патриотите. Вратата беше отворена. Когато пристъпих вътре, Паскао престана да опъва ръцете си настрана, а Тес ме погледна от мястото, където приключваше с превързването на рамото на раненото момиче.