Героят

— Това са пазачите, на които е била възложена охраната на командир Джеймсън и капитан Брайънт. Установихме подозрителна комуникация между единия от тях и колониите.

Нищо чудно, че Андън ни доведе тук, за да видим лицата на потенциалните предатели. Отново погледнах към заловените пазачи. Онзи, който плачеше, вдигна очи към Андън с умоляващ поглед.

— Моля ви, Електор — призова го той. — Аз нямам нищо общо с тяхното бягство. Аз… Аз не зная как се е случило. Аз… — Думите му бяха прекъснати, когато дулото на пистолет го перна по главата.

Лицето на Андън, обикновено замислено и сдържано, бе станало леденостудено. Погледът ми се отмести от коленичилите бойници и се върна обратно върху него. Той остана безмълвен за миг. След това кимна на хората си.

— Разпитайте ги. Ако не сътрудничат, застреляйте ги. Изпратете съобщението до останалите бойници. Нека това бъде урок за всеки предател в редиците ни. Нека знаят, че ще ги изобличим.

Въоръжените войници събраха токове.

— Да, сър. — Те изправиха на крака обвинените в предателство.

Неприятно чувство нахлу в стомаха ми. Но Андън не върна думите си назад — вместо това гледаше как войниците, които крещяха и се молеха, бяха издърпани извън бункера. Джун изглеждаше поразена. Очите й следяха арестантите.

Андън се обърна с мрачно изражение на лицето.

— Колониите разполагат с помощ.

Глухо тупване отекна някъде над нас и земята и таванът потрепериха в отговор. Джун се взря още по-отблизо в Андън, сякаш го анализираше.

— Каква помощ по-точно?

— Видях ескадрилите им във въздуха, точно от другата страна на Бронята. Не всички изтребители са на колониите. На някои от тях отстрани са изрисувани африкански звезди. Генералите ми съобщават, че колониите са достатъчно самоуверени, за да приземят въздушен кораб и ескадрила от изтребители на по-малко от километър от Бронята, като създават временни летища, докато се придвижват. Подготвят се за нова атака.

Ръката ми стисна тази на Идън. Той присви очи към рояците от евакуирани, които се бяха струпали близо до подземната железница, но вероятно не виждаше нищо друго освен огромни движещи се размазани петна. Искаше ми се да мога да променя изплашения вид на лицето му.

— Докога ще издържи Денвър? — попитах.

— Не зная — отвърна мрачно Андън. — Бронята е здрава, но не можем да водим дълга битка със суперсила.

— Какво ще правим сега? — поиска да узнае Джун. — Ако не можем да ги удържим сами, то нима просто ще изгубим войната?

Андън поклати глава.

— Ние също се нуждаем от помощ. Ще уредя аудиенция с Обединените нации или с Антарктида, ще видим дали те иде пожелаят да поемат отговорност. Може да ни спечелят достатъчно време за… — Той хвърли поглед към брат ми, който стоеше тихо и спокойно до мен.

Усетих как ме прониза чувство на вина и ме обзе гняв. Присвих очи към Андън — стиснах още по-силно ръката на брат си. Идън не трябваше да стои в центъра на всичко. Не исках да избирам между това да изгубя брат си или тази проклета страна.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам — казах.

Докато те с Джун водеха подробен разговор за Антарктида.

отново погледнах към стаята, където бяха задържани Тес и патриотите. През прозореца видях Тес внимателно да се грижи за момичето с кървящото рамо, а войниците ги наблюдаваха с неспокойни изражения. Не можех да разбера защо всички тези обучени убийци трябва да са толкова изплашени от едно малко момиче, въоръжено с няколко бинта и спирт. Побиха ме тръпки, когато се сетих за начина, по който Андън заповяда обвинените войници да бъдат изхвърлени от бункера и убити. Паскао изглеждаше разочарован и за миг срещна погледа ми през стъклото. Макар да не помръдна устни, аз се сещах за какво си мисли.

Той знаеше, че да държиш патриотите затворени в стая насред разгара на битката, докато цивилни и войници биват избивани на повърхността, си беше адско прахосване на възможности.

— Електор — рекох внезапно и се обърнах с лице към Андън и Джун. Той направи пауза, да ме погледне. — Пуснете ги от този бункер. — Той замълча, заставяйки ме да продължа, и аз добавих:

— Могат да подпомогнат военните ви действия на повърхността. Обзалагам се, че играят партизанската игра по-добре от останалите ви войници и тъй като няма да евакуирате бедняшките сектори още известно време, ще ви е нужна всичката помощ, която можете да получите.

Джун не каза нищо за леко хапливия ми коментар, но Андън скръсти ръце пред гърдите си.

— Дей, помилвах патриотите като част от първоначалната ни сделка, но не съм забравил трудните моменти, които имах с тях преди. Макар че не желая да гледам приятелите ти оковани като затворници, нямам причина да вярвам, че сега те ще помогнат на страната, която са тероризирали толкова дълго.

— Те са безобидни — настоях. — Нямат причина да се борят срещу републиката.

— Трима осъдени на смърт затворници току-що избягаха — отсече Андън. — Колониите атакуваха изненадващо столицата ни. А сега моите кандидат-убийци седят на десетина метра от мен. Не съм настроен чак толкова милостиво.