Героят

Макар все още да изглеждаше предпазлива, нещо в очите й омекна.

— Да.

— Защо?

Тес се поколеба. Погледна към Паскао, който завъртя разтревожените си сиви очи към мен.

— Върнахме се — отговори той, — защото Тес чу, че ни викаш.

Бяха ме чули. Всичките тези радио трансмисии, които изпращах от месеци наред, не бяха потънали в нищото — по някакъв начин те бяха успели да ме чуят. Тес преглътна тежко, преди да събере достатъчно кураж, за да проговори.

— Франки улови сигнала ти по радиовълните за първи път преди няколко месеца — обясни тя и кимна към някакво къдрокосо момиче, завързано за един от столовете. — Каза, че се опитваш да се свържеш с нас. — Тес сведе очи. — Не исках да отговарям. Но тогава чух за болестта ти… и…

Значи така. Новините определено се бяха разнесли надалече.

— Хайде сега — прекъсна я Паскао, когато забеляза изражението ми. — Не се върнахме в републиката, само защото ни беше жал за теб. Слушахме новините, които постъпваха от вас и от колониите. Чухме за опасността от война.

— И решихте да ни се притечете на помощ? — намеси се Джун. Погледът й бе подозрителен. — Защо станахте толкова благородни така внезапно?

Саркастичната усмивка на Паскао изчезна мигновено. Той огледа Джун с килната настрана глава.

— Ти си Джун Ипарис, нали?

Капитанът тръгна да му обяснява, че трябва да се обръща към Джун по подобаващ начин, но тя просто кимна.

— Значи ти си тази, която саботира плановете ни и разцепи екипа ни. — Паскао сви рамене. — Нищо лично — не че, нали знаеш, съм бил голям фен на Рейзър или нещо такова.

— Защо сте се върнали в страната? — повтори Джун.

— Добре, де. Изритаха ни от Канада. — Паскао си пое дълбоко въздух. — Укривахме се там, след като всичко се разпадна по време на… — Направи пауза, за да огледа войниците около тях. — Ами… хм… нали се сещаш. Уговорената среща с Андън. Но тогава канадците установиха, че не би трябвало да сме в страната им и трябваше да избягаме обратно на юг. Много от нас се разпръснаха по четирите краища на света. Не зная къде са в момента половината от първоначалната група — вероятно някои от тях са все още в Канада. Когато новините за Дей се разчуха, малката Тес поиска да ни напусне и да се върне обратно в Денвър сама. Не исках тя да… ами да умре, затова тръгнахме с нея. — Паскао сведе очи за миг. Не спря да говори, но усетих, че в този момент той просто дърдореше, опитвайки се да ни изтъкне всякакви причини, освен най-основната. — Когато колониите започнаха инвазията, си помислих, че ако се опитаме да ви подпомогнем във военните действия, то може би щяхме да получим амнистия и разрешение да останем в страната, макар че зная, че вашият Електор вероятно не ни е най-големият…

— Какво става тук?

Всички се обърнахме, чувайки този глас, точно когато войниците в стаята отдадоха отривисто чест. Изправих се и видях Андън, застанал на прага на вратата с група от охранители зад него — очите му бяха тъмни и заплашителни, погледът му първо се спря върху Джун и мен, а после върху патриотите. Макар да не бе минало много време, откакто го бяхме оставили да разговаря с генералите си, по раменете на униформата му имаше слой от прах, а лицето му изглеждаше мрачно. Капитанът, който бе разговарял с нас по-рано, нервно се прокашля.

— Моите извинения, Електор — започна той, — но задържахме тези престъпници близо до Бронята…

В този момент Джун скръсти ръце.

— Тогава, предполагам, Електор, че не вие сте този, който е одобрил това? — обърна се тя към Андън. В гласа й имаше острота, която ми подсказа, че двамата с Андън не бяха в най-добри отношения в този момент.

Андън огледа обстановката. Спорът ни по време на пътуването с колата вероятно продължаваше да ври и кипи в съзнанието му, но той не си направи труд да погледне към мен. Ами чудесно. Може би му бях дал повод да се замисли за нещо. Най-сетне кимна към капитана.

— Кои са те?

— Бивши патриоти, сър.

— Разбирам. Кой разпореди това?

Лицето на капитана се заля в яркочервено.

— Ами, Електор — отвърна той, като се опита да звучи официално, — командващият офицер…

Но Андън вече бе отклонил вниманието си от говорещия лъжи капитан и тръгна да излиза от стаята.

— Свалете им оковите — заповяда той, без повече да се обръща. — Засега ги дръжте тук, а след това ги евакуирайте с последната група. Наблюдавайте ги внимателно. — Той ни даде знак да го последваме. — Госпожице Ипарис. Господин Уинг. Ако обичате.

Погледнах още веднъж към Тес, която наблюдаваше как войниците сваляха веригите от китките й. След това тръгнах заедно с Джун. Идън се втурна към мен, като в бързината едва не се блъсна в тялото ми, а аз отново го улових за ръка.

Андън ни спря пред група републикански войници. Намръщих се, когато видях случващото се. Четирима от войниците бяха коленичили на земята с ръце на главите. Очите им бяха сведени надолу. Единият ридаеше тихо.

Останалите войници в групата бяха насочили оръжията си към коленичилите. Този, който ги командваше, се обърна към Андън: