Героят

Дей измърмори под носа си, но в същото време изсумтя с неохотно одобрение. Хвърли ми благодарен поглед.

— Този план ми се струва по-добър. Поне хората ще разполагат с нещо. — Секунда по-късно осъзнах какво бе измърморил. Ще бъдеш по-добър Електор от този глупак.

Андън остана безмълвен за момент, докато обмисляше думите ми. След това кимна в знак на съгласие и притисна ръка към ухото си.

— Командир Грийни — изрече той и започна да издава серия от заповеди.

Срещнах погледа на Дей. Той изглеждаше разстроен, но поне в очите му не кипеше гневът отпреди секунда. Отново насочи вниманието си към Луси, която покровителствено беше обгърнала Идън с ръка. Той беше свит на крайната седалка на джипа със сгънати крака и увити около тях ръце. Беше присвил очи към размазаните очертания на бързо сменящия се пейзаж, но не бях сигурна какво точно различаваше. Пресегнах се през Дей и докоснах рамото на Идън. Той веднага се стегна.

— Всичко е наред, това съм аз, Джун — успокоих го. — И не се притеснявай. Ще се оправим, чуваш ли?

— Защо колониите настъпват? — попита Идън и обърна обагрените си в розово очи към мен и Дей.

Преглътнах тежко. Нито един от двама ни не отговори. Най-накрая, след като той повтори въпроса си, Дей го притисна близо до себе си и прошепна нещо в ухото му. Идън се отпусна върху рамото на брат си. Все още изглеждаше нещастен и уплашен, но поне страхът му се уталожи и ние успяхме да приключим остатъка от пътуването, без да промълвим и дума.

Стори ми се цяла вечност (в действителност пътешествието продължи само две минути и дванадесет секунди), но най-сетне пристигнахме пред невзрачна сграда близо до сърцето на централната част на Денвър — небостъргач с височина тридесет етажа, покрит с кръстосани подпорни греди и от четирите си страни. Дузина градски патрули са бяха смесили с тълпите от граждани, като ги организираха в групи пред входа. Шофьорът ни спря джипа отстрани на сградата, където охраната ни пусна да минем през вратата на временно издигната ограда. През прозореца видях войниците да събират токове и да козируват отривисто, докато минавахме. Един от тях държеше Оли на каишка. Виждайки го, се отпуснах облекчено. Когато джипът спря, двама войници бързо отвориха вратите. Андън пристъпи навън и веднага бе заобграден от четирима патрулни капитани, които трескаво го информираха как върви процедурата по евакуацията. Кучето ми обезумяло дърпаше войника, който го държеше, към мен. Благодарих на войника, поех каишката и потърках главата на Оли. Той пъхтеше измъчено.

— Насам, госпожице Ипарис — обърна се към мен войникът, който ми отвори вратата.

Дей ме последва, изпаднал в напрегнато мълчание, а ръката му все още стискаше здраво тази на Идън. Луси слезе последна. Погледнах през рамо към мястото, където Андън вече бе потънал в дълбок разговор с капитаните си — спря се, за да размени бърз поглед с мен. Очите му се стрелнаха към Идън. Знаех, че в главата му се въртеше същата мисъл, която минаваше и през ума на Дей: Настанете Идън на безопасно място. Кимнах, давайки знак, че съм разбрала, след което минахме покрай тълпа от чакащи евакуирани и го изгубих от поглед.

Вместо да се разправяме с опашката от граждани на входа, войниците ни ескортираха през отделен вход надолу по спираловидно стълбище, докато не стигнахме слабо осветен коридор, който свършваше пред чифт метални двойни врати. Пазачите, които стояха пред входа, промениха позата си, когато ме разпознаха.

— Насам, госпожице Ипарис — казаха те.

Единият от тях се скова, когато видя Дей, но бързо извърна очи, когато той срещна втренчения му поглед. Вратите пред нас се отвориха.

Бяхме посрещнати от силен порив на топъл влажен въздух и обстановка на обичаен хаос. Залата, в която бяхме влезли, приличаше на огромен склад (с размерите на половин стадион за провеждане на Изпитанието, три дузини флуоресцентни лампи и шест реда метални греди, наредени по тавана) със самотен джъмботрон върху лявата стена, от който се сипеха инструкции към евакуираните от висшата класа, които кръжаха навсякъде около нас. Измежду тях имаше шепа хора от бедняшките сектори (четиринадесет, за да бъдем точни) — това навярно бяха прислужниците и чистачите на някои от домовете в скъпоценните сектори. За мое разочарование видях как войниците ги отделиха в друга редица. Няколко души от висшата класа им хвърлиха съчувствени погледи, докато други ги наблюдаваха свирепо и презрително.

Дей също ги видя.

— Сигурно всички се раждаме равни — измрънка той.

Не отвърнах нищо.

По продължението на дясната стена имаше няколко по-малки зали. От срещуположната страна на помещението се виждаха последните вагони на подземна железница, спряна в някакъв тунел, и тълпи от войници и цивилни се бяха събрали на двата перона. Войниците се опитваха да организират качването във влака на тълпите от объркани, изплашени хора. Къде щеше да ги отведе той, можех само да гадая.