Героят

Докато стигнем до жилищния комплекс, републикански изтребители профучаваха през няколко секунди и оставяха десетки следи в нощното небе. Тълпи от хора вече бяха започнали да се струпват пред комплекса и бяха насочвани в различни посоки от градски патрули. Обзе ме внезапен ужас, когато осъзнах, че някои от изтребителите на хоризонта не бяха въобще на републиката, а непознати, вражески. Ако бяха толкова близо, трябваше да се преминали покрай далекобойните ни ракетни установки. Две по-едри черни точки се рееха в далечния край на небето. Въздушни кораби на колониите.

Дей видя Идън преди мен. Малка фигура със златисторуса коса, стиснала здраво парапета до входа на жилищния комплекс, напразно присвила очи към морето от хора около него. Тяхната прислужница стоеше зад него, поставила ръце върху раменете му.

— Идън! — извика Дей. Момчето рязко обърна глава към нас. Дей прескочи стъпалата и го грабна в ръце, след което се обърна отново към мен. — Къде отиваме? — извика той.

— Електорът е изпратил джип за нас — прошепнах в ухото му, за да не ни чуят останалите.

Няколко души вече ни хвърляха разпознаващи погледи, още докато се стичаха покрай нас в паническа мъгла. Вдигнах яката на палтото си колкото мога по-високо и сведох глава. Хайде — промълвих на себе си.

— Джун — повика ме Дей. Срещнах погледа му. — Какво ще се случи с останалите сектори?

Ето въпроса, от който се страхувах. Какво ще се случи с бедняшките сектори? Поколебах се и в този кратък миг на тишина Дей осъзна отговора. Устните му се присвиха в тънка линия. Дълбок гняв се надигна в очите му.

Пристигането на джипа ме спаси от това да отговоря веднага. Той спря със скърцане на няколко метра от мястото, където останалите се бяха струпали, а вътре видях Андън да ми маха от седалката до шофьора.

— Да вървим — настойчиво се обърнах към Дей.

Тръгнахме надолу по стълбите и един войник ни отвори вратата. Дей помогна на Идън и тяхната прислужница да влязат най-напред, а когато и двамата си сложиха предпазните колани, ние ги последвахме. Джипът потегли с главоломна скорост, докато други републикански изтребители прелитаха над нас. В далечината още един ярък оранжев облак се надигна от Бронята. На мен ли ми се струваше, или това попадение бе по-близко от предишните? (Вероятно по-близко с поне тридесет метра, като се вземеше предвид размерът на експлозията.)

— Радвам се да видя, че всички сте в безопасност — каза Андън, без да се обръща назад. Изрече бърз поздрав към всеки от нас, след което измърмори някаква команда на шофьора, който зави рязко на следващата пресечка.

Идън изстена изплашено. Прислужницата стисна рамото му и се опита да го успокои.

— Защо минаваме по по-дългия маршрут? — попита Андън, докато маневрирахме по една тясна улица. Земята се разтресе от още един далечен взрив.

— Прощавайте, Електор — отвърна шофьорът. — Имаме информация, че няколко експлозии са избухнали във вътрешността на Бронята — най-прекият път не е безопасен. Бомбардирали са няколко джипа от другата страна на Денвър.

— Има ли ранени?

— За щастие не много. Няколко джипа са обърнати, няколко затворника са избягали и един войник е мъртъв.

— Кои затворници?

— Все още чакаме потвърждение.

Обзе ме неприятно предчувствие. Когато отидох да видя Томас, имаше смяна на пазачите, охраняващи килията на командир Джеймсън. Когато си тръгвах, охранителите бяха различни.

Андън издаде разочарован стон, след което се обърна, за да ни погледне.

— Движим се към подземна крепост, наречена подземие „Едно“. Ако се наложи да влизате или излизате от укреплението, охраната ми ще сканира палеца ви на портала. Чухте шофьора — опасно е да излизате сами. Разбрано?

Шофьорът притисна ръка до ухото си, пребледня и погледна към Андън.

— Сър, имаме потвърждение за избягалите затворници. Били са трима. — Той се поколеба, след което преглътна. — Капитан Томас Брайънт. Лейтенант Патрик Мъри. Командир Наташа Джеймсън.

Светът се преобърна. Знаех си. Знаех си. Беше едва вчера, когато видях командир Джеймсън на сигурно място зад решетките и говорих с Томас, докато той вехнеше в затвора.

Не може да са стигнали далеч — казах си аз.

— Андън — прошепнах и се заставих да изостря сетивата си.

— Вчера, когато отидох да видя Томас, имаше различна смяна пазачи. Дали е трябвало тези войници да бъдат там?

Двамата с Дей си разменихме бързи погледи и за миг се почувствах, сякаш целият свят ни прави на глупаци, вплитайки живота ни в някаква жестока шега.

— Открийте затворниците — отсече Андън по микрофона си. Лицето му беше побеляло. — Застреляйте ги намясто. — Той хвърли поглед назад към мен, докато продължаваше да издава заповеди.

— И ми доведете пазачите, които са били на смяна. Веднага.

Свих се, когато още една експлозия разтресе земята. Не може да са стигнали далеч. Ще ги заловят и ще ги застрелят до края на деня. Повтарях си тези думи отново и отново. Не, нещо друго се случваше тук. Умът ми бързо прецени възможностите: