Героят

— Ей, Джун — подшушнах с тих и закачлив глас, докато се усмихвах до ухото й. — Да не би да ме каниш на среща?

Джун се изчерви още повече, но топлината не се появи в очите й.

Дяволитият ми миг приключи. Изкашлях се и хвърлих поглед назад към Идън.

— Ще ти донеса храна. Не излизай самичък. Прави какво ти каже Луси.

Идън кимна, вниманието му отново бе погълнато от робота.

Минути по-късно напуснахме жилищния комплекс и закрачихме сред усилващия се ситен дъжд. Държах главата си наведена, лицето ми беше скрито под сянката на войнишка шапка, гърлото ми бе предпазено с дебел червен шал, а ръцете ми бяха напъхани дълбоко в джобовете на военната ми куртка. Беше странно колко много бях свикнал с облеклото на републиката.

Джун вдигна яката на палтото си, а дъхът й се носеше около нея на облаци от пара. Лапавицата отново се беше усилила, мяташе дъжд и току-що замръзнал лед в лицето ми и гъделичкаше миглите ми. Яркочервени знамена все още висяха от прозорците на повечето небостъргачи, а в ъгъла на картината, предавана по джъмботроните, имаше червено-черен символ в чест на рождения ден на Андън. Другите хора по улицата минаваха бързо покрай нас като размазани петна. Вървяхме в спокойно мълчание, наслаждавайки се на близостта помежду ни.

Всъщност беше малко странно. Днес бе един от по-добрите ми дни и нямах проблем да вървя в едно темпо с Джун — днес нямах усещането, че ми остават няколко месеца живот. Може би новите лекарства, които ми бяха дали, този път щяха да свършат работа.

Не си казахме и дума, докато Джун най-сетне не спря пред малка, изпускаща пара, закусвалня на няколко пресечки от апартамента ми. Веднага видях защо я беше избрала — беше почти пуста, разположена в неголямо пространство на първия етаж на извисяващ се небостъргач, цялата мокра от лапавицата и не добре осветена. Макар закусвалнята да бе открита като много други в района, имаше няколко тъмни ъгълчета, където можеше да се настаним приятно, а единствената светлина идваше от пламтящите фенери във формата на куб върху всяка от масите.

Разпоредителка ни въведе и ни настани по молба на Джун в един от сенчестите ъгли. Плоски чинии с ароматизирана вода бяха поставени навсякъде из закусвалнята. Потреперих, макар мястото, където седяхме, да бе доста топло заради петромакса.

Още веднъж, какво правим тук? Обля ме странна мъгла, а после се изпари. Тук сме, за да вечеряме, ето какво правим. Поклатих глава. Припомних си краткото усилие, което положих преди няколко дни, когато не можех да си спомня името на Луси. В главата ми се появи плашеща мисъл.

Може би това бе нов симптом. Или пък просто съм параноичен.

След като поръчахме, Джун заговори. Златистият отблясък в очите й грееше на оранжевата светлина от фенера.

— Защо не ми каза? — прошепна тя.

Вдигнах ръце към фенера и се насладих на топлината.

— Какво значение щеше да има?

Джун сбръчка вежди и едва тогава забелязах, че очите й изглеждаха подпухнали, сякаш бе плакала. Поклати глава към мен.

— Слуховете са плъзнали навсякъде — продължи тя с глас, който едва долавях. — Свидетели твърдят, че са видели как те изнасят на носилка от апартамента ти преди тридесет и четири часа — един от тях очевидно е чул някой от медиците да обсъжда състоянието ти.

Въздъхнах и вдигнах ръце в знак, че признавам поражението си.

— Знаеш ли какво, ако всичко това по някакъв начин е причина за размирици по улиците и създава още проблеми за Андън, то тогава съжалявам. Казаха ми да пазя състоянието си в тайна — и го правех, доколкото бе по силите ми. Сигурен съм, че нашият прославен Електор ще намери начин да успокои народа.

Джун прехапа устната си.

— Трябва да има някакво решение, Дей. Лекарите ти…

— Вече опитаха всичко. — Трепнах, когато болезнен спазъм премина по задната част на главата ми сякаш по поръчка. — Преминах през три цикъла на експерименти. Засега напредъкът е бавен и болезнен. — Обясних на Джун какво ми бяха казали лекарите за необичайната инфекция в хипокампа ми, за лекарството, което ме правеше по-слаб и изсмукваше силата от тялото ми. — Повярвай ми, опитват всичко.

— Колко време ти остава? — прошепна тя.

Останах смълчан и се преструвах, че съм хипнотизиран от фенера. Не знаех дали имам сили да го изрека.

Джун се наведе по-близо, докато рамото й не се докосна до моето.

— Колко време ти остава? — повтори тя. — Моля те. Надявам се, че все още държиш достатъчно на мен, за да ми кажеш.

Погледнах отново към нея и бавно започнах да попадам — както винаги се случва — обратно под нейното влияние. Не ме карай да правя това, моля те. Не исках да й го съобщавам на глас — това щеше да значи, че може наистина да е вярно. Но тя изглеждаше толкова тъжна и изплашена, че не можах да го задържа в себе си. Въздъхнах, след което прокарах ръка през косата си и сведох глава.

— Казаха, че имам един месец — прошепнах. — Може би два. Казаха, че трябва да си подредя нещата.

Джун затвори очи — мисля, че забелязах как се олюля леко на мястото си.