Героят

— Обичах го, Джун — призна след миг той. — Наистина го обичах. Всичко, което съм правил като войник, всичката ми упорита работа и тренировки бе, за да го впечатля. — Маската най-сетне падна и сега видях цялата бездна на терзанието му. Гласът му стана по-твърд, сякаш се опитваше да убеди себе си в това, което казваше. — Нося отговорност пред републиката — самият Метиъс ме обучи да бъда това, което към. Дори той го разбираше.

Бях изненадана колко много скърбеше сърцето ми за него. Можеше да помогнеш на Метиъс да избяга. Можеше да направиш нещо. Каквото и да е. Можеше да опиташ. Но дори сега Томас не отстъпи. Той никога нямаше да се промени и никога нямаше да разбере истинския Метиъс.

Най-накрая осъзнах причината, поради която беше поискал да се срещне с мен. Искаше да се изповяда. Точно както по време на разговора ни, когато ме бе арестувал за първи път, той отчаяно търсеше опрощението ми, искаше да оправдае — дори и по някакъв незначителен начин — това, което бе сторил. Искаше да повярва, че това, което бе извършил, е оправдано. Искаше да му съчувствам. Искаше да получи душевно спокойствие, преди да си отиде.

Но си беше изхабил усилията с мен. Не можех да му дам душевен мир, дори и в последния му ден. Някои неща не могат да бъдат простени.

— Жал ми е за теб — изрекох тихо. — Защото си толкова слаб.

Томас присви устни. Търсеше все още някакво макар и дребно опрощение и рече:

— Можех да избера пътя, по който тръгна Дей. Можех да стана престъпник. Но не го направих. Постъпих правилно, разбираш ли? Това бе причината Метиъс да ме обича. Той ме уважаваше. Следвах всички правила, подчинявах се на всички закони, издигнах се от там, откъдето започнах. — Наведе се към мен, а погледът му стана още по-отчаян. — Дадох клетва, Джун. Все още съм обвързан с тази клетва. Ще умра с чест, защото съм пожертвал всичко, което имам — всичко — за страната си. И въпреки това Дей е легендата, а аз ще бъде екзекутиран. — Гласът му най-сетне пресекна от цялата мъка и вътрешно терзание, от несправедливостта, която чувстваше. — В това няма логика.

Изправих се. Зад мен пазачите се насочиха към вратата на килията.

— Грешиш — заявих тъжно. — Има съвършена логика.

— Защо?

— Защото Дей избра да върви в светлината. — Обърнах му гръб за последен път. Вратата се отвори: решетките на килията отваряха път към коридора, към новата смяна пазачи, към свободата. — А това избра и Метиъс.

15:32 часа.

Онзи следобед се отправих към пистата на университета „Денвър“ заедно с Оли, за да се опитам да прочистя мислите си. Навън, от светлината на следобедното слънце, небето изглеждаше жълто и мъгливо. Опитах се да си представя небосвода, покрит с въздушните кораби на колониите, лумнал в пламъци от въздушните битки и експлозии. Оставаха дванадесет дни, преди да се наложи да предложим нещо на колониите. Как въобще щяхме да сторим това без помощта на Дей? Мисълта ме безпокоеше, но слава богу, ми помагаше да изтласкам спомените за командир Джеймсън и Томас от съзнанието си. Ускорих крачка. Спортните ми обувки затропаха по тротоара.

Когато пристигнах на пистата, забелязах, че имаше пазачи, разположени на всеки вход. Сигурно и Андън провеждаше рутинната си тренировка някъде тук. Войниците ме разпознаха, пуснаха ме да мина и ме съпроводиха до стадиона, където пистата се виеше около голямо, открито поле. От Андън нямаше и следа. Вероятно бе долу в подземните съблекални.

Направих бърза серия от упражнения за загрявка, докато Оли нетърпеливо чакаше, пристъпвайки от лапа на лапа, след което тръгнах надолу по пистата. Тичах все по-бързо и по-бързо по извитата пътека и накрая спринтирах около завоите, косата ми се вееше назад, а Оли пъхтеше до мен. Представих си как командир Джеймсън тича след мен с пистолет в ръка. По-добре внимавай, Ипарис. Може да свършиш точно като мен. Когато завих по страничната част на пистата, където имаше разположени мишени, рязко спрях, мълниеносно извадих пистолета от колана си и стрелях по всяка от тях в бърза последователност. Четири перфектен изстрела в центъра. Без да се бавя, отново завих по пистата и повторих това рутинно упражнение четири пъти. Десет пъти. Петнадесет пъти. Най-накрая спрях, а сърцето ми биеше в бесен ритъм в гърдите.

Преминах към ходене, бавно възстанових нормалното си дишане, а мислите ми се движеха бързо. Ако не бях срещнала Дей, щях ли да се превърна в командир Джеймсън? Студена, пресметлива, безмилостна? Не бях ли станала точно такава, когато още в началото разбрах кой е Дей? Не заведох ли войниците — и самата командир Джеймсън — до вратата на семейството му, без да се замисля дали близките му ще бъдат наранени?

Презаредих пистолета си и отново се прицелих в мишените. Куршумите ми се блъскаха с тъп звук в центъра на таблата.

Какво ли щеше да си помисли Метиъс за това, което бях направила, ако все още бе жив?